Брендон Сандерсон: Заклеващия

— Ешонаи — заговори кралят, — има нещо, което искам да ти покажа.

Той знаеше името ѝ? Тя пристъпи по-навътре в малката, топла стая, обвила ръце плътно около тялото си. Не разбираше този човек. И не само заради чуждоземската му, мъртвешки монотонна реч. Не само поради факта, че не можеше да разгадае какви чувства се таят зад съчетанието от бойна и любовна форма, което виждаше.

Този мъж я объркваше повече от всеки друг човек. Защо им бе предложил такова изгодно клетвено съглашение? В началото изглеждаше, че става въпрос просто за спогодба между съжителстващи племена. Но това беше преди да дойде тук и да види града и алетските армии. Нейният народ някога също бе разполагал с огромни градове и внушителни армии. Беше им известно от песните.

Но това е било отдавна. Сега представляваха само оцеляла частица от един вече изгубен народ. Предатели, които бяха загърбили боговете си, за да бъдат свободни. Този мъж беше в състояние да смаже слушачите. Преди предполагаха, че Вълшебните оръжия — оръжията, чието съществуване бяха крили от хората, — ще са достатъчни да ги защитят. Но тя вече бе видяла над десет Вълшебни остриета и Вълшебни брони у алетите.

Защо ѝ се усмихваше така? Какво криеше в себе си, като не пееше в ритъм, който да я успокои?

— Седни, Ешонаи — подкани я кралят. — Не се плаши, малка съгледвачке. Отдавна искам да говоря с теб. Вещината, с която усвои нашия език, е единствена по рода си!

Тя се настани на един от столовете, а Гавилар се наведе и извади нещо от една малка торбичка. От него се излъчваше червеното сияние на Светлината на Бурята — изящно оформено съчетание от метал и скъпоценни камъни.

— Знаеш ли какво е това? — попита я той, като го побутна внимателно към нея.

— Не, Ваше Величество.

— Това е нещо, което ние наричаме „фабриал“ — устройство, което се захранва със Светлина на Бурята. Това произвежда топлина. Съвсем мъничко е, за съжаление. Съпругата ми е уверена, че учените ѝ ще успеят да създадат такъв, който да е в състояние да отоплява цяла стая. Не би ли било прекрасно? Край със задушливия дим от огнищата.

Предметът ѝ изглеждаше някак безжизнен, но не го каза на глас. Запя мелодията на хвалебствието, за да се почувства той доволен, че ѝ е разказал за това, и му го върна.

— Разгледай го по-отблизо — каза крал Гавилар. — Вгледай се по-надълбоко. Виждаш ли какво се движи във вътрешността му? Това е духче. Така работи устройството.

„Хванато в капан, като скъпоценно ядро“, помисли си тя и затананика възхитено. „Създали са устройства, които имитират начина, по който ние прилагаме формите?“ Човеците бяха способни на толкова много неща, въпреки ограниченията си!

— Пропастните чудовища не са ваши богове, нали? — продължи кралят.

— Какво? — попита тя и поде мелодията на скептичността. — Защо питате?

Какъв странен обрат в разговора.

— О, просто нещо, което обмислям напоследък — отговори кралят и си взе пак фабриала. — Офицерите ми се смятат за толкова по-добри от вас и вярват, че ви познават отлично. Мислят, че сте диваци — но допускат огромна грешка. Вие не сте диваци. Вие сте анклав от спомени. Прозорец към миналото.

Той се наведе напред. Светлината от рубина се процеждаше между пръстите му.

— Трябва да предадеш съобщение от мое име на вашите водачи, Петимата. Ти си близка с тях, а аз съм под наблюдение. Нуждая се от помощта им, за да постигна нещо.

Тя затананика обезпокоено.

— Хайде, хайде — продължи той. — Ще ви помогна, Ешонаи. Знаеше ли, че открих начин да върна боговете ви?

„Не“, помисли си тя и запя ужасено. „Не…“

— Моите предци — обясни кралят, вдигнал фабриала във въздуха, — първи се научили как могат да хванат духче в скъпоценен камък. А ако разполагаш с наистина специален камък, можеш да плениш дори божество.

— Ваше Височество — каза тя, като събра смелост и взе дланта му в своите ръце. Той не усещаше мелодиите. Не знаеше. — Моля ви. Ние вече не се прекланяме пред онези богове. Загърбихме ги, изоставихме ги.

— О, но това е за ваше добро, а и за наше — отвърна той и се изправи. — Живеем без чест, защото вашите божества са онези, които са ни донесли нашите. Без тях, ние нямаме никаква сила . Този свят е обречен, Ешонаи! Хванат в капана на един монотонен, безжизнен преход.

Той вдигна поглед към тавана и добави:

— Ще ги обединим. Но имаме нужда от някаква заплаха. Само опасността може да ги обедини.

— Какво… — запя тя в ритъма на безпокойството. — Какво искате да кажете?