Брендон Сандерсон: Заклеващия

Ешонаи често казваше на сестра си, че е сигурна, че отвъд хълма отсреща има нещо прекрасно. И един ден, тя беше прехвърлила хълма и беше открила от другата му страна човеци .

Винаги си ги бе представяла такива, каквито ги описваха в песните: като тъмни, безформени чудовища. Вместо това се оказаха чудесни, необичайни създания. Речта им беше лишена от какъвто и да било различим ритъм. Носеха дрехи, по-ярки от черупки, но телата им не можеха да си създадат собствена броня. Така се ужасяваха от бурите, че се криеха в затворени приспособления, дори когато пътуваха. Най-забележителното бе онова, че имаха само една форма .

Отначало предположи, че човеците са забравили формите си — така, както и слушачите някога. Това породи моментално чувство за близост помежду им.

Сега, месеци по-късно, Ешонаи пееше мелодията на възхищението, докато помагаше с разтоварването на барабаните от фургона. Бяха пропътували дълго разстояние, за да видят родната земя на човеците, и всяка стъпка я оставяше все по-дълбоко впечатлена. Преживяването кулминира тук — в невероятния град Колинар и великолепния му дворец.

Подобният на пещера док за разтоварване от западната страна на двореца бе толкова обширен, че бе приютил двеста слушачи, след като бяха пристигнали, а още не беше пълен. Повечето слушачи нямаше да имат възможността да присъстват на пиршеството горе — където щеше да се сключи клетвеното съглашение между двата им народа, — но алетите все пак се бяха погрижили да нагостят с цели камари храна и питиета онези, които щяха да останат тук.

Тя слезе от фургона и огледа високия таван на дока за разтоварване, като си затананика мелодията на въодушевлението. Когато бе казала на Венли, че е решена да картографира света, си бе представяла, че ще открие дива природа — каньони и хълмове, гори и лаити, обрасли с растения и пълни с живот. А всъщност, всичко това я беше чакало през цялото това време — точно отвъд хоризонта.

А с него — и още слушачи.

Когато Ешонаи видя човеците за пръв път, бе забелязала малките слушачи, които ги придружаваха. Злочесто племе, принудено да остане постоянно в димна форма. Ешонаи предположи, че човеците се грижат за горките същества без песни.

О, колко невинни бяха онези първи срещи.

Поробените слушачи не представляваха някакво малко племе, а бяха огромен народ. А човеците не се бяха грижили за тях.

Човеците ги притежаваха.

Групата парши, както ги наричаха, се бяха скупчили малко встрани от пръстена работници на Ешонаи.

— Все искат да дойдат да помагат — изпя Гитгет в ритъма на любопитството и поклати глава, а рубините в брадата му проблеснаха в тон с ярките червени нюанси на кожата му. — Мъничките безритмени искат да се навъртат около нас. Усещат, че нещо не е наред с умовете им, казвам ти.

Ешонаи му подаде един барабан от дъното на фургона и също затананика любопитно. Скочи на земята и се приближи към групата парши.

— Помощта ви не е необходима — изпя тя в ритъма на мира и разпери ръце. — Предпочитаме да разтоварим барабаните сами.

Лишените от песен вдигнаха към нея мътни, безизразни очи.

— Вървете — изпя тя с мелодията на молбата и махна с ръка към близката трапеза, където слушачите и човеците-прислужници се смееха заедно, независимо от езиковата бариера. Човеците пляскаха в такт със старите песни, които слушачите бяха подели. — Забавлявайте се.

Неколцина от паршите погледнаха към песните и наклониха глави, но не помръднаха.

— Няма да стане — изпя Брианлия в ритъма на скептичността, като опря ръце на барабана пред себе си. — Те просто не могат и да си представят какво е да живееш. Те са само собственост, която други купуват и продават.

Ешонаи не знаеше какво да мисли за тази идея. Роби? Клейд, единият от Петимата, бе отишъл при робовладелците в Колинар и бе купил един човек, за да провери дали наистина е възможно. Дори не беше купил парш; имало беше и един алет за продан. Паршите явно бяха скъпи и се считаха за висококачествена стока. Обясниха това на слушачите, сякаш очакваха това да ги накара да се почувстват горди.

Тя си затананика любопитно и кимна настрани, вдигнала поглед към останалите. Гитгет се усмихна, запя в ритъма на мира и ѝ махна с ръка да тръгва. Останалите вече бяха свикнали с навика ѝ да се запилява нанякъде посред работа. Не беше като да е ненадеждна… Е, може и да беше така, но поне можеше да се разчита, че тя ще бъде такава.