Роджър Зелазни - Името ми е легион

Жужене изпълваше въздуха. Потърсих откъде идва.

Забелязах на стената отражение на мигаща лампичка: светва — угасва, светва — угасва…

Бързо се приближих.

Беше изкорубена кошница от желязо, кварц, порцелан и стъкло, търкулната в креслото, на което по-рано същия ден бях седял аз. Същата апаратура, каквато бях видял в работилницата на Дейв не чак толкова отдавна, макар сега да ми се струваше, че е било преди много-много време. Уред, който усещаше присъствието на Палача. И, надяваме се, можеше да го контролира.

Аналогии и впечатления: лице, гледано през мокро стъкло; шепот в шумен терминал; масаж на скалпа с електрически вибратор; „Викът“ на Едвард Мунк; гласът на Има Сумак, който се издига, издига, издига; стопяването на снега; пуста улица, осветена сякаш през мерника на снайпер, който някога използвах, бързо движение покрай угасналите витрини на тротоара, напиращо чувство за физическа сръчност, смесено с усещането за огромна сила, странен набор от сетивни канали, централно неугасващо слънце, което ме захранва с постоянен поток от енергия, спомен за тъмни води, преминаване, проблясък, ехолокация, нуждата да се върна там, на това място, да се ориентирам отново, да вървя на север; Мунк и Сумак, Мунк и Сумак, Мунк и Сумак… Нищо.

Тишина.

Жуженето бе престанало, лампата — угаснала. Цялото преживяване бе продължило само няколко мига. Нямаше време да се опитвам да упражня какъвто и да било контрол, макар че някакво смътно впечатление, сродно на биологична обратна връзка, ми намекваше накъде трябва да вървя, как трябва да мисля, за да постигна целта си. Чувствах, че при по-добър шанс бих могъл да управлявам това нещо.

Свалих шлема и се приближих до Лейла.

Коленичих до нея и направих няколко прости проби, но вече знаех какво ще покажат. Освен счупения врат, тя бе получила и няколко лоши удара по главата и раменете. Сега вече никой не можеше да направи нищо за нея.

После набързо претърсих апартамента й. Нямаше някакви явни признаци за влизане с взлом — макар че щом аз можех да се справя с тая ключалка, какво да кажем за някого, дето оръдията на труда са му вградени.

В кухнята намерих амбалажна хартия и канап и превърнах шлема в колет. Беше време да се обадя пак на Дон и да му кажа, че в ракетата наистина е имало пътник и че речният трафик по платното в посока север вероятно е опасен.

Дон ми беше казал да занеса шлема в Уискънсин — на летището щял да ме чака мъж на име Лари, който да ме откара с частен самолет до хижата. Така и стана.

Освен това разбрах — всъщност това никак не ме изненада — че Дейвид Фентрис е мъртъв.

Температурите бяха ниски и по пътя нататък започна да вали сняг. Бях твърде леко облечен. Лари ме зарадва, че в хижата ще мога да се преоблека с по-топли дрехи, макар че вероятно нямаше да се разхождам много-много навън. Дон им бе казал, че трябва да се навъртам колкото се може по-близо до сенатора и че само те четиримата ще патрулират.

Лари беше любопитен какво точно се е случило досега и дали съм виждал Палача с очите си. Според мен не ми беше работа да го информирам за неща, за които Дон не го бе направил, та може да съм се държал малко троснато. Оттогава не си говорим много-много.

Бърт ни посрещна на площадката за приземяване. Том и Клей бяха пред сградата и наблюдаваха пътя и гората. Всички те бяха на средна възраст, много тренирани на вид, много сериозни и тежко въоръжени. Лари ме заведе вътре и ме запозна с възрастния господин.

Сенатор Брокдън седеше в тежко кресло в далечния ъгъл на стаята. Ако се съди по разположението на мебелите, най-вероятно доскоро креслото се е намирало до прозореца на отсрещната стена, на която самотно висеше акварел с жълти цветя. Краката на Сенатора бяха отпуснати върху възглавничка и завити с червено одеяло на карета. Беше облечен с тъмнозелена риза, косата му бе много бяла и носеше очила за четене без рамки, които махна, щом влязохме.

Той отметна глава назад, присви очи и бавно задъвка долната си устна, докато ме разглеждаше. Когато се приближихме, лицето му остана все така безизразно. Мъж с едър кокал, вероятно през по-голямата част от живота си е бил доста якичък. Сега имаше отпуснатия вид на наскоро отслабнал човек и нездрав цвят на кожата. Очите му бяха бледосиви.

Не стана.

— Значи вие сте човекът — той ми протегна ръка. — Радвам се да се запознаем. Как искате да ви наричам?

— Може и Джон.

Сенаторът направи незабележим знак на Лари и той излезе.