Роджър Зелазни - Името ми е легион

— Работя за частно детективско бюро, което се опитва да издири устройство, някога свързано с проекта. Очевидно то се е появило в тази област и има вероятност да бъде много опасно.

— Я ми покажи някакъв документ за самоличност.

— Не нося.

— Как се казваш?

— Джон Дън.

— И според тебе, когато брат ми умря, е бил откраднал устройството? Виж сега какво ще ти кажа…

— Не. Не става въпрос за кражба — отвърнах. — Освен това не смятам, че е било у него.

— Ами какво тогава?

— Това устройство е било… един вид робот. Тъй като Мани е бил специално обучаван за това, той вероятно е разполагал с начин да разпознае присъствието му. Има вероятност дори да го е привлякъл. Искам просто да разбера дали някога е споменавал нещо за него. Опитваме се да го издирим.

— Брат ми беше уважаван бизнесмен, а на мене ми е много неприятно да слушам обвинения. Пък да не говорим колко ми е неприятно да ги слушам точно след погребението му. Смятам да извикам ченгетата — нека те ти зададат някой и друг въпрос.

— Чакайте малко! Ако ви кажа, че имаме причини да вярваме, че вероятно точно това устройство е убило брат ви?

Розовият му цвят се превърна в алено, а мускулите на челюстта му изведнъж изпъкнаха. Не бях подготвен за пороя от псувни, който последва. Стори ми се даже, че се готви да ми фрасне един.

— Чакай малко — обадих се аз, когато той спря да си поеме дъх. — Какво толкова съм казал?

— Ти или си правиш гавра с мъртвеца, или си по-тъп, отколкото изглеждаш!

— Да кажем, че съм тъп. А сега ми обясни защо.

Той откъсна страница от вестника, сгъна я, намери някаква статия и ми я тикна под носа.

— Защото са го хванали оня, дето го е убил, затова — изръмжа той.

Прочетох я. Просто, стегнато, по същество. Последната новина на деня. Заподозрян прави признание. Нови доказателства го потвърждават. Човекът е арестуван. Изненадан крадец, сащисал се и удрял твърде силно и твърде много пъти. Прочетох го пак.

Кимнах и му върнах вестника.

— Виж какво, извинявай — рекох. — Наистина не знаех.

— Измитай се оттук — отвърна ми той. — Хайде, движение!

— Готово.

— Чакай малко!

— Какво?

— Това момиченце, дето ти отвори… дъщеричката му е.

— Много съжалявам.

— Аз също. Но знам, че татко й не е взел тъпото устройство.

Кимнах и му обърнах гръб.

Чух как вратата се затръшна зад мен.

След вечеря си взех стая в малък хотел, поръчах си питие и влязох под душа.

Изведнъж случаят бе престанал да ми се вижда чак толкова спешен. Сенатор Брокдън без съмнение щеше да е доволен да научи, че първоначалната му преценка за събитията е била неправилна. Лейла Такъри щеше да ми се усмихне, като че иска да ми каже „Нали ви казах!“, когато й се обадя да й съобщя новината — сега се чувствах длъжен да го направя. Дон можеше да реши да продължи да търси апарата, а можеше да реши да не го търси повече — сега, когато заплахата вече не беше толкова голяма. Предполагах, че щеше да зависи от това какво мисли сенаторът по въпроса. Щом нещата не бяха вече толкова спешни, Дон можеше да поиска да прехвърли задачата на някой от своите по-малко обременяващи във фискално отношение служители. Докато се бършех с хавлията, усетих, че си свирукам. Почти се бях отървал.

По-късно с чаша в ръка се спрях, преди да набера номера, който Дон ми беше дал и вместо него набрах номера на мотела в Сейнт Луис. Просто професионализъм — можеше да има някое съобщение, което да си струва да бъде включено в доклада ми.

На екрана се появи женско лице, а на него — усмивка. Зачудих се дали ще се усмихва винаги, когато чуе звън на звънец или с напредване на пенсионната възраст рефлексът постепенно изчезва. Сигурно е много тежко — да те е страх да дъвчеш дъвка, да се прозяваш или да си бъркаш в носа.

— Хотелът на летището — каза тя. — С какво мога да ви бъда полезна?

— Обажда се Дън. Настанен съм в стая 106 — представих се. — В момента не съм в града и се чудех дали няма някакви съобщения за мен.

— Само момент — тя провери нещо отляво. — Да — погледна листчето, което държеше. — Имате съобщение на запис. Но е доста странно. То е за някой друг, който трябва да го получи чрез вас.

— О? И за кого е?

Тя ми каза и се наложи да упражня самообладанието си.

— Ясно — кимнах. — Ще го доведа по-късно и ще му го пусна. Благодаря.

Тя се усмихна пак, изчурулика за довиждане и прекъсна връзката.

Значи, Дейв в крайна сметка ме беше разпознал… Кой друг би могъл да разполага с този номер и истинското ми име?