Роджър Зелазни - Името ми е легион

Когато устройството J–9 ни се изсипа на главите, аз бях в командната зала. Наред с всичко друго трябваше да направя и някакъв идиотски ремонт.

В капсулата долу имаше двама души, които инспектираха Пътя към ада — шахта, прокопана през дъното на океана на хиляди клафтери 1 1 Клафтер — мярка за дълбочина, равна на 182 см. — Бел.пр. под нас и която скоро щяха да отворят за пътуване. Поначало не бих се притеснявал, тъй като имаше двама щатни техници J–9. Само че единият беше заминал в отпуска на Шпицберген, а другият точно тази сутрин бе излязъл в болнични. И когато внезапното съчетание от вятър и водни вихри разлюля „Аквина“, и аз загрях, че днес е навечерието на РУМОКО, взех решение. Прекосих стаята и отместих един страничен панел.

— Швайцер, не ти е позволено да се бъзикаш с тия неща! — скара ми се доктор Аскуит.

Огледах веригите и го попитах:

— Ти искаш ли да поработиш по това?

— Разбира се, че не. Не знам откъде да започна. Но…

— Искаш ли Мартин или Деми да умрат?

— Знаеш много добре, че не искам. Само че няма да…

— Тогава кажи ми кой да го свърши — сопнах се аз. — Тая капсула долу се контролира оттук, отгоре, и ние току-що нещо се издънихме. Ако знаеш някой по-годен да работи по това, направо пращай хора да го доведат. Иначе ще се опитам сам да поправя J–9.

Той млъкна и аз постепенно започнах да разбирам къде е проблемът. Всичко беше съвсем очевидно. Дори бе използван припой. Бяха омотали четири вериги и препратили обратно цялата бъркотия през един от таймерите…

Така че започнах да разглобявам джаджата. Аскуит беше океанограф и надали разбираше нещо от електронни вериги. Предполагам, не му беше ясно, че предотвратявам саботаж. Работих около десетина минути и плаващата на стотици клафтери под нас капсула отново се задейства.

Докато работех, размишлявах над силите, които скоро щяха да бъдат призовани да преминат за кратко по Пътя към ада, а после като пратеник на дявола — или може би като самия дявол — щяха да бъдат пуснати на свобода там, сред Атлантическия океан. Мрачното време, преобладаващо по тези ширини в тази част на годината, не ми помагаше особено да си оправя настроението. Трябваше да се приложи смъртоносна сила, атомна енергия или дори още по-мощен феномен — жива магма — която да вдига пара и да се пени на километри отвъд самото море. Това, че някой можеше да си играе безразсъдни игрички с нещо подобно, не можех да го проумея. Вълните пак разлюляха кораба.

— Добре — рекох, — тук-там нещичко не беше наред, ама го оправих. — Отново върнах на място страничния панел. — Би трябвало да не ви създава повече неприятности.

Той погледна монитора.

— Май функционира нормално. Я да проверя…

Той щракна прекъсвача и заговори:

— „Аквина“ до капсулата. Чувате ли ме?

— Да — дойде отговор. — Какво стана?

— Късо в J–9 — отвърна той. — Поправихме го. Вие как сте?

— Всички системи — отново в нормално състояние. Някакви инструкции?

— Продължавайте мисията си — рече той и се обърна към мен: — Извинявай, че ти се развиках. Не знаех, че можеш да обслужваш J–9.

— Аз съм електроинженер — отвърнах — и съм ги учил тези неща. Знам, че малцина имат достъп. Ако не бях успял да разбера къде е повредата, нищо нямаше да докосна.

— Като че не понасяш да ти препоръчват разни неща?

— Точно така.

— Тогава и аз няма да го правя.

Това засега беше много добре, тъй като бях обезвредил малка бомбичка, която в момента бе в левия ми джоб и скоро щеше да бъде изхвърлена зад борда. Щеше да избухне след около пет до осем минути и да оплеска всичко. Що се отнася до мен, не исках да имам досие; но ако щеше да остане нечие досие, бих предпочел да е моето, а не на врага.

Извиних се и тръгнах. Отървах се от доказателството. Замислих се над онова, което бе станало днес.

Някой се беше опитал да саботира проекта. Значи Дон Уолш бе излязъл прав. Предполагаемата заплаха се беше оказала реална. Приеми го и го смели. Искам да кажа, бе замесено нещо голямо. Основният въпрос беше „какво?“, а следващият — „и после какво?“.

Запалих цигара и се облегнах на парапета на „Аквина“. Гледах как студеното северно море напада кораба. Ръцете ми трепереха. Това беше приличен хуманитарен проект. Освен това — и страшно опасен. Но дори и да забравим големите рискове, не бих могъл да се сетя за някакви съществени „против“. Ала очевидно такива имаше.