Роджър Зелазни - Името ми е легион

— Днес ти поправи J–9.

— Това май всеки го знае.

— Защо?

— Защото двама души щяха да умрат и освен това знаех как да го направя.

— И откъде се извъди такъв експерт?

— За Бога, аз съм електроинженер! — възкликнах аз. — Оправям се с електрически вериги! Също като много други хора!

По-високият погледна по-ниския. Той кимна.

— Тогава защо се опита да накараш Аскуит да си трае? — попита ме по-високият.

— Защото като пипнах машината, наруших разпоредба — обясних аз. — Нямам право да я обслужвам.

Той кимна пак. И двамата имаха много черни, чисти на вид коси, добре развити гръдни мускули и бицепси, които се издуваха под тънките ризи.

— Като те гледа човек, приличаш на обикновен почтен гражданин — рече високият, — който се е изучил, за каквото там е искал, завършил е, не се е оженил, гледал си е работата. Може би всичко е точно както казваш и в този случай не сме справедливи към тебе. Ала въпреки това обстоятелствата са много подозрителни. Поправил си сложна машина, която не си имал право да поправяш…

Кимнах.

— Защо? — попита той.

— Ами защото мразя да гледам как умират хора, не знам защо — отговорих. — Вие за кого работите? За някое разузнаване ли?

По-ниският се усмихна.

— Не ни се позволява да го издаваме — рече другият. — Ти очевидно разбираш тези неща, обаче. Нашият интерес представлява просто известно любопитство защо така почтително премълча един очевиден саботаж.

— Ами нали ви казах.

— Да, обаче лъжеш. Хората не пренебрегват заповеди, както го направи ти.

— Глупости! От това зависеше човешки живот!

Той поклати глава.

— Боя се, че ще се наложи да продължим разпита и то по по-различен начин.

Когато чакам изхода от някаква заплаха или размишлявам над уроците, които може да получи човек през неизживения си, както трябва живот, пред мен политат няколко мехурчета със спомени, цветовете им се менят, както се менят за миг цветовете на сапунените мехури, а после се пръскат. Съществуването им продължава колкото това на сапунен мехур и чувството, което оставят у мен, дълго още ме преследва.

Мехури… Има един долу в Карибско море, който се казва Нов Едем. На дълбочина приблизително сто седемдесет и пет клафтера. Според последното преброяване там живеят над 100 000 души. Огромен осветен геодезичен купол, а изгледът нагоре е такъв, че много би харесал на Евклид. На големи разстояния от купола светлини в редици, като улични лампи обграждат булеварди сред скалите, мостове над каньони, пътища през планините. Моремобилите пълзят по дъното като танкове; миниподводници се реят или минават на различна височина; елегантни плувци в прилепнали шарени костюми щъкат напред-назад, влизат и излизат от мехура и работят около него.

Навремето прекарах там две седмици на почивка, и въпреки че открих в себе си склонност към клаустрофобия, за която дотогава не подозирах, все пак ми се стори много приятно. Хората бяха по-различни от обитателите на повърхността. По-скоро приличаха на едновремешните изследователи и заселници в диви земи, както си ги представям. По-големи индивидуалисти и по-независими от средния жител на сушата, но с някакво чувство за общност, за отговорност. Без съмнение е така, защото те наистина са заселници, постъпили са като доброволци в комбинации от програми, включващи едновременно и облекчението от по-малкия натиск на населението и експлоатацията на океанските ресурси. Както и да е — те приемат туристи. Приеха и мен, и аз отидох там, плувах с тях, возих се на подводниците им, разгледах мините и хидропонните градини, домовете им и обществените им сгради. Спомням си колко беше красиво, спомням си хората, спомням си надвисналото над мен море като нощно небе, гледано през фасетъчното око на някое насекомо. Или пък може би като гигантско насекомо от другата страна, което гледа през стъклото. Да, като че по-скоро е така. Може би характерът на това място пасна на една склонност към бунт, която от време на време чувствах да мърда дълбоко-дълбоко в душата ми.

Макар това да не беше Едем под стъкло и макар тези смахнати, прекрасни градчета-куполи определено да не са за мен, там имаше нещо, което го превърна в едно от тези весели и шарени нещица, които от време на време идват при мен, като мехурчета, когато очаквам изхода на изпитание или размишлявам над уроците, които човек може да научи през погрешно изживения си живот.

Въздъхнах, дръпнах от цигарата за последно и смачках фаса — знаех, че след миг мехурът ще се пукне.