Роджър Зелазни - Името ми е легион

Сенаторът допи бърбъна си и ми протегна чашата.

— Би ли я поосвежил, ако обичаш?

— Няма проблем.

Налях му пак, сипах и на себе си, седнах на стола и зачаках.

— И така, аз го поех — продължи той. — Поех го и къде мислиш, че ме беше натресъл тоя идиот? Намирах се в някаква сграда и още мигнал-немигнал, вече разбрах, че е банка. В Палача са монтирани какви ли не уреди и Мани очевидно бе успял да го прекара през входа, без алармата да се задейства. Стоях точно пред главния трезор. Очевидно той е смятал, че това трябва да е моето предизвикателство. Потиснах желанието си да изляза навън през най-близката стена и да побягна. Вместо това се върнах при входната врата и погледнах навън — не видях никого. Започнах да се измъквам. Щом излязох навън, лъчът ме освети. Беше джобно фенерче. В другата ръка държеше пистолет. Паникьосах се. Ударих го… Рефлекс. Когато удрям, удрям с всичка сила. Само че него го фраснах със силата на Палача. Трябва да е починал на мига. Побягнах и не спрях, чак докато не се озовах в малкия парк край Центъра. Наложи се другите да ме измъкват от апаратурата.

— Те наблюдаваха ли какво стана? — попитах.

— Да, някой включи картината на страничния екран няколко секунди след като поех управлението. Май беше Дейв.

— Опитаха ли се да ви спрат, докато бягахте?

— Не. Ами всъщност аз не забелязвах нищо освен онова, което сам правех. Но после ми казаха, че били толкова шокирани, че можели само да гледат, докато съм рухнал.

— Разбирам.

— После Дейв пое управлението и премина обратно по първоначалното си трасе, върна Палача в лабораторията, изчисти го и го изключи. Заключихме станцията. Внезапно бяхме съвсем изтрезнели.

Той въздъхна, облегна се назад и дълго мълча.

После каза:

— Ти си единственият, на когото някога съм го разказвал.

Отпих от чашата си.

— После отидохме у Лейла — продължи той, — а за останалото можеш да се досетиш. Каквото и да направим, не можем да съживим човека, решихме ние, но ако кажем на някого какво се е случило, това щеше да провали много скъпа и важна програма. Не че бяхме престъпници, които си търсят оправдание. Беше лудория, каквато се случва веднъж в живота и която случайно беше завършила трагично. Ти какво би направил на наше място?

— Не знам. Сигурно същото. И аз съм се плашил.

Той кимна.

— Именно. Ами това е.

— Има и още, нали?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами Палача? Казахте, че той вече е притежавал съзнание. Вие сте го усещали и той е усещал вас . Трябва да е реагирал някак на всичко това. Как?

— Мамка ти — тросна ми се той.

— Извинявайте.

— Семеен ли си?

— Не.

— Водил ли си някога детенце на зоопарк?

— Да.

— Тогава може би преживяването ти е познато. Когато синът ми беше на около четири години, един следобед го заведох във Вашингтонския зоопарк. Сигурно обиколихме всичките клетки до последната. От време на време той казваше по нещо, питаше за това и онова, смя се на маймуните, мечките много му харесаха — сигурно защото са му приличали на големи, много големи играчки. Но знаеш ли кое беше най-хубавото? Онова, което го накара да скача, да сочи с пръстче и да вика: „Виж, татко! Виж!“

Поклатих глава.

— Една катеричка, която се беше надвесила от клон — каза той и се засмя тихичко. — Незнанието кое е важно, кое не е. Неадекватни реакции. Невинност. Палача беше дете и до момента, в който аз поех управлението, единственото, което бе разбрал от нас, беше, че това е игра; той се забавляваше заедно с нас и толкова. А после се случи нещо страшно… Надявам се никога да не узнаеш какво е да причиниш ужасна гадост на дете, което те държи за ръката и се смее… Той почувства всичко, което почувствах и аз и което е чувствал и Дейв, докато го водеше обратно.

Дълго мълчахме.

— Ние… му нанесохме травма — поклати глава той най-накрая. — Или както там е префърцунената дума. Това е, което се случи онази нощ. Трябваше да мине известно време, за да окаже въздействие, но не изпитвам и капка съмнение, че тази е причината за кризата, която той по-късно изживя.

Кимнах.

— Разбирам. И според вас той иска да ви убие заради това?

— А ти не би ли искал същото? — отвърна ми той. — Ако си започнал живота си като предмет и ние сме те превърнали в личност, а после пак те използваме като предмет, не би ли искал и ти да ни убиеш?

— Лейла май беше поставила доста непълна диагноза.

— Не, беше се сетила за всичко. Но го бе изтълкувала погрешно. Не я беше страх. Наистина, това за него е било само игра, която е играел — заедно с другите . Спомените му вероятно не са чак толкова лоши. Всъщност аз бях истинският виновник. Лейла е била убедена, че той ще иска да отмъсти само на мен. Очевидно не е била права.