Роджър Зелазни - Името ми е легион

Умът ми се върна назад през умората, времето, лицата, снега и пространството — много, много пространство — към предната вечер в Балтимор. Кога ли беше това? Накара ме да се сетя за „Култът на надеждата“ на Менкен. Не можех да му дам верния отговор, исканата от него алтернатива, по която би могло да се работи, защото такава може би няма. Функцията на критиката не трябва да се бърка с функцията на реформата. Но ако в дъното назряваше съпротива с нелегално движение, което търсеше да намери начин да бъдат надхитрени архиварите, може би това начинание щеше да се окаже също толкова ефективно и благоприятно в крайна сметка, колкото и, да речем, Сухия режим. Опитах се да го накарам да прозре това, но не мога да кажа колко от онова, което му наприказвах, успя да му влезе в главата. Най-накрая той окапа и се качи горе, за да си вземе хапчето и да се заключи за през нощта. Дори да се беше разтревожил от това, че не намерих нищо нередно като прегледах шлема, не го показа.

Така че седях там, шлемът, уоки-токито и пистолетът бяха на масата, сандъчето с инструментите — до стола, черната ръкавица — на лявата ми ръка.

Палача идваше — не се съмнявах.

Бърт, Лари, Том, Клей, шлемът можеха да го спрат, а можеха и да не го спрат. Нещо в целия случай ме притесняваше, но бях твърде уморен, за да мисля за друго освен за непосредствената ситуация и да се опитвам да остана нащрек, докато чакам. Страхувах се да взема стимулант, да пийна нещо или да запаля цигара, тъй като централната ми нервна система трябваше да бъде част от оръжието. Гледах как снегът прелита на парцали.

Когато чух изщракването, извиках на Бърт и Лари, грабнах шлема и се изправих. Лампата започна да примигва.

Но вече беше твърде късно.

Щом вдигнах шлема, чух изстрел отвън и след като той отекна, ме обхвана злокобно предчувствие. Тези мъже не ми се струваха от ония, които биха започнали да стрелят, без да се появи мишена.

Дейв ми беше казал, че обхватът на шлема е приблизително половин километър. Значи, като се има предвид забавянето между активирането на шлема и момента, когато по-близката двойка телохранители беше забелязала Палача, той явно се движеше много бързо. Прибавете към това и възможността обхватът на мозъчните му вълни да е много по-голям от този на шлема. А после допуснете и възможността Палача да е използвал този фактор, докато сенатор Брокдън е лежал, все още буден, и се е тревожел. Заключение: Палача можеше да знае къде седя с шлема на глава, да е разбрал, че там го чака най-опасното оръжие, и да ме удари като гръм, преди да успея да се справя с механизма.

Нагласих го на главата си и се опитах да се докарам до напълно неутрално положение.

И пак онова чувство, че гледам света през мерника на снайпер с всички странични усещания. Само дето светът се състоеше от фасадата на хижата; Бърт пред вратата с пушка на рамо; Лари отляво — ръката му току-що се е отпуснала, след като е хвърлил граната. Мигом разбираме, че не е улучила. Огнеметът, към който сега посяга, щеше да се окаже безполезен още преди да натисне спусъка.

Следващият откос на Бърт рикошира отляво в гръдната пластина. Ударът ни накара да се олюлеем. Третият куршум не уцели. Четвърти нямаше, защото изтръгнахме пушката от ръцете му, метнахме я настрани, изфучахме покрай него и се врязахме във входа.

Вратата се разцепи на трески, разхвърча се и Палача влезе.

Съзнанието ми беше изпълнено дотам, че щеше да се пръсне с двойното видение на гладкото метално тяло на прииждащия телефактор и изправения ми собствен образ с настръхнали коси — протегнал напред лява ръка, стиснал лазерния пистолет в дясната, притисната плътно към мен. Спомних си лицето, писъка, бодежите, отново усетих присъствието на силата и екзотичното чувство и се опитах да го овладея докрай, все едно той беше мой, да го направя мой, да го спра, а образът ми замръзна като на снимка отсреща…

Палача забави ход, залитна. Такава инерция не може да секне за миг, но усетих, че тялото реагира правилно. Бях го закачил на въдицата. Сега трябваше просто да го изтегля.

И тогава се разнесе взривът — гръмовно избухване отвън, което разтресе земята, последвано от вихър от камъчета и отломки. Гранатата, разбира се. Но това, че се досетих какво е, не елиминира способността й да отвлича вниманието.

В този миг Палача се окопити и се метна върху ми. Натиснах спусъка на лазерния пистолет — сега това си беше чиста самозащита, надали имаше шанс да овладея отново електрическите му вериги. С лявата си ръка се опитвах да го ударя в средната част, където се намираше мозъкът.