Роджър Зелазни - Името ми е легион

— И според тебе то ни помага понякога да изберем по-благородната постъпка?

— Да.

— Тогава да разбирам ли, че според тебе ти притежаваш свободна воля?

— Да.

Разсмях се.

— Марвин Мински е казал веднъж, че когато построим разумни машини, що се отнася до тези въпроси, те ще са също толкова твърдоглави и склонни да грешат, колкото и хората.

— Не казвам, че не е бил прав. Но по тези въпроси аз просто ти казах собственото си мнение. Аз самият съм избрал да действам така. Кой може да твърди, че знае това със сигурност?

— Моите извинения. Ами сега? Защо се върна тук?

— Дойдох да се сбогувам с родителите си. Надявах се да ги освободя от всякаква вина, свързана с детството ми, която те все още биха могли да чувстват пред мен. Исках да им покажа, че съм оздравял. Исках да ги видя пак.

— Къде отиваш?

— Към звездите. Макар да нося в себе си образа на човечеството, знам че съм уникален. Може би онова, което искам, е сродно на чувството, което един органичен човек изпитва, когато казва, че е „намерил себе си“. Сега, когато съм пълноправен господар на собственото си същество, искам да го упражнявам. В моя случай това означава да реализирам потенциала, заложен в устройството ми. Искам да се разхождам в други светове. Искам да увисна там, в небето, и да ви разкажа какво виждам.

— Имам чувството, че мнозина биха били щастливи да ти помогнат да се уреди.

— Освен това искам ти да сглобиш гласовото устройство, което съм разработил за себе си. Ти, лично. И искам да ми го монтираш.

— Защо аз?

— Познавал съм по този начин едва неколцина души. В тебе виждам нещо, което ни свързва — начинът ни на живот встрани от другите.

— С радост ще го направя за тебе.

— Ако можех да говоря като вас, нямаше да е нужно баща ми да си слага шлема, за да поговоря с него. Би ли отишъл преди мен да му обясниш, за да не се страхува, когато вляза?

— Разбира се.

— Тогава да вървим.

Станах и го поведох нагоре по стълбите.

Една вечер точно след седмица седях в „Пийбоди“ и си пийвах бира за сбогом.

Вестниците вече бяха писали за всичко, но Брокдън беше нагласил работата, преди да позволи да се вдигне шум около историята. Палача щеше да получи своя полет към звездите. Аз му бях дал гласа, който искаше, и му бях завинтил отново изтръгнатата ръка. След това бях стиснал другата и му бях пожелал всичко хубаво — тази същата сутрин. Завиждах му — за много неща. Не на последно място и за това, че сигурно беше по-свестен човек от мен. Завиждах му, че в много отношения беше по-свободен, отколкото аз някога бих могъл да бъда, макар да знаех, че носи и окови, каквито не познавах. Усещах някакво родство с него заради онова, което ни свързваше, заради начина ни на живот встрани от другите. Чудех се какво ли би почувствал Дейв, ако бе доживял да го види? Или Лейла? Или Мани? „Бъдете горди — рекох на сенките им — детето ви лека-полека е пораснало и вече е достатъчно голямо, за да ви прости и боя, който е изяло от вас…“

Ала не можех да спра да се чудя. Всъщност ние все още не знаем кой знае какво по въпроса. Дали ако не се бе случило убийството, той никога нямаше да развие пълноценно човешко съзнание? Твърдеше, че е продукт на чувството за вина — на Голямата вина. Голямото престъпление е нейният необходим предшественик. Сетих се за Гьодел и Тюринг, за кокошките и яйцата и реших, че и този въпрос е от онези въпроси… А не бях дошъл в „Пийбоди“ да мисля трезво.

Нямах представа как онова, което съм казал, би могло да повлияе на доклада на Брокдън пред комитета на Централната база данни. Знаех, че няма да ме издаде, защото бе решен да носи собствената си вина до гроб. Нямаше друг избор, ако искаше да стори всички онези добри дела, които според него можеше да извърши. Но тук, в едно от любимите местенца на Менкен, не можех да не си спомня някои неща, които той бе казал за противоречията, като например:

— Дали Хъксли е накарал Уилбърфорс да промени убежденията си?

И:

— Дали Лутер е накарал Лъв X да промени убежденията си?

И реших да не възлагам твърде големи надежди на нищо. По-добре да гледаш живота от позицията на Сухия режим и да си сръбнеш поредната глътка.

Когато всичко свърши, щях да тръгна към кораба си. Имах чувството, че никога не бих могъл да погледна отново звездите както преди. Знаех, че понякога ще се чудя какви ли мисли минават през свръхохладския невристорен мозък там горе и под какви ли незнайни небеса в неизвестни земи някой ден могат да си спомнят за мен. И имах чувството, че тази мисъл трябва да ме прави по-щастлив, отколкото се чувствах.