Роджър Зелазни - Името ми е легион

— Навън е студено. Сипи си едно, Джон. Бутилката е на полицата — и посочи вляво. — И вземи донеси и на мене едно. Два пръста бърбън във водна чаша. Това е.

Кимнах, отидох и налях питиетата.

— Седни — махна към стола до него, щом му подадох чашата. — Но първо дай да я видим тая играчка, дето си я донесъл.

Разопаковах шлема и му го подадох. Той сръбна глътка и остави чашата си. Взе шлема с две ръце, заразглежда го, смръщил вежди, и го завъртя на всички страни. Вдигна го и го сложи на главата си.

— Размерът ми пасва — усмихна се той за първи път и за миг лицето му се превърна в познатото ми от новините. Усмихнат или намръщен — почти винаги беше или едното, или другото. Не бях го виждал така грохнал по никоя от медиите.

Той свали шлема и го пусна на пода.

— Добра изработка — рече той. — Едно време не бяха такива завързани. Но щом го е правил Дейвид Фентрис… Да, той ни каза за него — вдигна чаша и отпи. — Ти очевидно си единственият, който се е вредил да го използва. Какво ще кажеш? Ще свърши ли работа?

— Бях в контакт само за две-три секунди, така че просто имам някакво чувство, не по-надеждно от предчувствие. Но да, имам чувството, че ако разполагах с повече време… ще мога да работя с него.

— Кажи ми тогава защо Дейв не се е спасил.

— В съобщението, което ми беше оставил, посочваше, че вниманието му е било отвлечено от компютърния терминал. Шумът от него вероятно е заглушил жуженето.

— Защо не си запазил съобщението?

— Изтрих го поради причини, които нямат връзка със случая.

— Какви причини?

— Мои лични.

Лицето му от бледо стана червендалесто.

— Човек може да си навлече доста неприятности, ако укрива доказателства и пречи на правосъдието.

— Значи двамата с вас имаме нещо общо, нали, сър?

Погледът му срещна моя — досега така ме бяха гледали само онези, които не ми мислят нищо добро. Задържа го върху мен цели четири удара на сърцето, после въздъхна и като че ли се отпусна.

— Дон каза, че имало ред теми, свързани с тебе, които не трябва да засягам — рече той най-накрая.

— Точно така.

— Не изпадна в предателски откровения, но все пак трябваше да ми каже нещичко за тебе, нали разбираш.

— Ясно.

— Той май много те цени. И все пак се опитах сам да разбера за тебе това-онова.

— И…?

— Не можах — а източниците, които обикновено използвам за такива работи, ги бива много.

— Е…?

— Ами позамислих се, позачудих се… Фактът, че моите източници не можаха да изровят нищо, сам по себе си е интересен. Може би дори показателен. Аз съм в по-добра позиция от повечето хора и зная, че преди години далеч не всички приеха въвеждането на закона за регистрацията. Ала не беше нужно много време за голяма част от тези индивиди — вероятно би трябвало да кажа „повечето“ — да се издадат, че съществуват и да бъдат надлежно въведени в системата. Имаше три големи категории: онези, които не бяха разбрали, онези, които не одобряваха и възпрепятстваните от незаконния си начин на живот. Не се опитвам да те поставя в някоя от категориите или да те съдя. Но знам, че съществуват известен брой несъществуващи личности, които вървят през обществото, без да хвърлят сянка, та ми хрумна, че и ти може да си от тях.

Близнах питието си.

— Ами ако съм? — попитах.

Той ми се усмихна за втори път, този път по-гадничко и не каза нищо.

Станах, прекосих стаята и застанах там, където смятах, че се е намирало креслото му преди. Загледах се в акварела.

— Според мен не би издържал на разпит — обади се той.

Не му отговорих.

— Нищо ли няма да кажеш?

— Вие какво искате да кажа?

— Можеш да попиташ какво смятам да направя във връзка с тебе.

— Какво смятате да правите във връзка с мене?

— Нищо — отвърна той. — Ела тук и седни.

Кимнах и се върнах.

Той се вгледа в лицето ми.

— Възможно ли е преди малко едва-едва да си се сдържал да не прибегнеш към насилие?

— С четирима телохранители отвън?

— С четирима телохранители отвън.

— Не — казах.

— Добър лъжец си.

— Тук съм, за да ви помогна, сър. Без въпроси. Такава беше уговорката, доколкото разбрах. Ако има някаква промяна, бих искал да ми кажете.

Той забарабани с пръсти по одеялото.

— Нямам желание да те затруднявам — каза той. — Въпросът е, че имам нужда от човек точно като тебе, и бях сигурен, че Дон може да ми го намери. Заради необикновената ти маневреност и славата ти на компютърен спец заедно с докачливостта ти по определени въпроси си струваше да те чакам. Има сума ти неща, за които бих искал да те разпитам.