Тимъти Зан - Наследникът на Империята

Тя изсумтя пренебрежително:

— Като обикновени туристи, които нямат какво да крият ли?

— Имаш ли по-добра идея?

Мара го изгледа убийствено. Но това беше по-скоро по навик, зад надменния й поглед не личеше желание за спор.

— Не — призна тя накрая. — Сигурно искаш и да си сменим ролите, както предложи Карде.

Люк сви рамене:

— Не е възможно да си пробием път с оръжие. И ако си права, че се опитват да ни приклещят, няма да успеем също да се промъкнем тихомълком. Единствената възможност, която ни остава, е да блъфираме, а колкото по-правдоподобна история разкажем, толкова по-голям е шансът да се измъкнем.

Мара недоволно стисна устни.

— Сигурно си прав — поколеба се, извади пълнителя от бластера и му подаде оръжието заедно с кобура.

Люк претегли бластера на ръка.

— Те може и да проверят дали е зареден — спокойно изтъкна той. — Аз бих го направил.

— Виж, Скайуокър, ако си мислиш, че ще ти дам заредено оръжие…

— А ако някой ворнскър ни нападне, преди да сме попаднали на имперски патрул — прекъсна я тихо Люк, — няма да успееш да го заредиш толкова бързо.

— А може би това изобщо не ме интересува — отвърна тя.

— Може и да е така — кимна Люк.

Тя го изгледа отново, но и този път в изражението й липсваше увереност. Стисна здраво зъби и му подаде пълнителя.

— Благодаря — Люк зареди бластера и го пъхна в кобура на лявата си китка. — Арту?

Дроидьт веднага разбра какво се иска от него. Няколко трапецовидни панела, неразличими от останалите в горната му част, се отвориха и откриха дълбока ниша. Люк се обърна към Мара и протегна ръка.

Тя погледна към него и се обърна към тайното отделение.

— Значи така си го направил — кисело каза тя, извади лазерния меч и му го подаде. — Винаги съм се чудила как си успял да вкараш меча през охраната на Джаба.

Люк прибра лазерния меч в тайника и Арту затвори капака.

— Ще го поискам, ако имам нужда от него — каза той на дроида.

— Няма да ти свърши голяма работа — предупреди го Мара. — Ефектът от йосаламирите се простира на няколко километра от края на гората, нито един от номерата с неочакваната атака няма да проработи край Хилард сити.

— Знам — кимна Люк. — Предполагам, че вече сме готови да тръгваме.

— Не още — погледна го Мара. — Остава да направим нещо за лицето ти.

Люк вдигна вежди:

— Едва ли Арту може да го скрие.

— Много смешно! Нещо друго имам предвид — Мара плъзна изучаващ поглед наоколо и тръгна към един странен на вид храст на десетина метра от тях. Стигна до него, дръпна надолу ръкава на туниката си, за да покрие ръката й, и внимателно откъсна няколко листенца. Върна се и заповяда: — Вдигни си ръкавите и протегни ръце.

Той се подчини и тя внимателно втри листото над китката му.

— Да видим дали ще свърши работа.

— А какво точно трябва… — Люк млъкна, ръката му пламна в непоносима болка.

— Чудесно — със задоволство отбеляза Мара. — Алергичен си към него. Успокой се, болката след малко ще изчезне.

— Е, благодаря — изръмжа той. Но болката наистина намаляваше. — А какво ще стане с отвратителния сърбеж?

— Ще продължи още малко — отвърна тя и махна пренебрежително с ръка. — Опитай се да не мислиш за него. Какво ще кажеш?

Люк стисна зъби. Сърбежът не беше кой знае колко мъчителен, а й тя беше права. Там, където бе втрила листото върху кожата, тя бе потъмняла, бързо се подуваше и по нея се появиха мехурчета.

— Изглежда отвратително — промърмори той.

— Доста — съгласи се тя. — Сам ли ще се справиш и с лицето си, или ще го оставиш на мен?

Люк стисна зъби. Нямаше да е приятно.

— Ще се оправя.

Усещането наистина бе отвратително, но когато стигна до брадичката и започна да втрива листата, болката на челото вече бе поутихнала.

— Надявам се, че не съм го втрил твърде близо до очите — измърмори през стиснати зъби и хвърли листото в гората. Бореше се с надигащото се желание да започне да се чеше с ноктите на двете си ръце. — Ще е хубаво да мога да виждам до довечера.

— Ще се оправиш — увери го Мара и огледа резултата със задоволство. — Лицето ти е доста ужасяващо. Със сигурност изобщо няма да приличаш на снимките, с които разполагат имперските патрули.

— Добре — той пое дълбоко дъх и се опита да се вглъби в джедайското упражнение за овладяване на болката. Без Силата не беше много ефикасно, но сякаш поне малко помагаше. — Колко време ще изглеждам така?

— Отокът ще спадне след няколко часа и до утре ще изчезне напълно.