Тимъти Зан - Наследникът на Империята

— Добре, ама да не забравяме, че Империята все още съществува — измърмори Уедж и недоволно си даде сметка, че словесната атака на диспечера към Акбар го бе принудила да премине от другата страна на спора.

Чудеше се дали го бе направил нарочно, или наистина беше един от нарастващите по брой поддръжници на Фейлия във флотата. А и като се замислеше, въпреки всичко малка ваканция далеч от Корускант може би нямаше да му дойде много зле. Поне щеше да остане настрани от глупавата политическа бъркотия.

— Кога трябва да заминем?

— Веднага щом приготвите хората си и се качите на борда — отвърна диспечерът. — Вече товарят изтребителите ви.

— Добре.

Уедж се обърна с гръб към гишето и тръгна по коридора към чакалнята. Да, едно спокойно пътуване до Слуис Ван и Бпфаш в този момент щеше да му се отрази чудесно. По време на полета щеше да има достатъчно свободно време да обмисли какво става с Новата република, за чието изграждане бе рискувал толкова много.

А ако имперската флота се опиташе да ги нападне по пътя… Е, това поне беше заплаха, срещу която можеше да се сражава.

Малко преди обед в далечината започнаха да се чуват приглушени звуци. След около час те станаха достатъчно силни, за да може Люк да ги разпознае. Двуместни реактивни шейни.

— Сигурен ли си, че са военни модели? — промърмори Мара.

Виещото бръмчене се усили за момент и след това заглъхна някъде напред в гората.

— Сигурен съм — сериозно отвърна Люк. — Карах такъв в гората на Ендор.

Тя не отговори и Люк си помисли, че споменаването на Ендор не беше много на място. Но изражението на Мара отне страховете му. Тя не бе потънала в спомени, а напрегнато се ослушваше.

— Изглежда, идват от юг — каза тя след малко. — От север май не долавям нищо.

Люк се ослуша:

— И аз не долавям. Чудя се… Арту, можеш ли да направиш звукова карта?

Чу се утвърдително пиукане. След миг от корпуса на дроида се показа проектор и на няколко сантиметра над падналите листа под краката им се появиха две цветни карти.

— Права съм — посочи Мара. — Отпред са няколко, останалите са на юг. На север е съвсем чисто.

— Значи трябва да завием на север — кимна Люк.

Тя го изгледа намръщено:

— Откъде си толкова сигурен?

— Помисли! Те знаят, че сме се насочили към Хилард сити, и са съсредоточили силите си към най-прекия маршрут.

Мара се усмихна пренебрежително:

— Прелестна джедайска наивност! Вероятно не ти хрумва, че само защото не можем да ги чуем, не означава непременно, че не са там.

Люк се надвеси над картата:

— Е, разбира се, може и да са устроили засада — съгласи се той. — Но защо да го правят?

— О, стига, Скайуокър, това е най-старата тактика в учебниците. Щом плячката не може да се промъкне през обръча, тя се скрива някъде н чака по-добра възможност. А ако не искаш да се дебнете така цяла вечност, й оставяш малък, привидно свободен коридор — тя клекна и прокара пръст през неоцветената част на картата. — Допълнително предимство за тях е, че ако тръгнем на север, за да избегнем шейните, ще е ясно, че искаме да скрием нещо от тях.

Люк сбърчи чело:

— Не че се нуждаят от някакво доказателство. Мара сви рамене и се изправи:

— Някои от офицерите все още изглеждат склонни да се съобразяват със законите. Въпросът е какво ще правим сега?

Люк отново погледна към картата. Според изчисленията на Мара бяха на не повече от четири-пет километра от края на гората. Това правеше около два часа, дори по-малко. Ако имперските войници вече се бяха разположили пред тях…

— Сигурно ще се опитат да ни обкръжат — бавно започна той. — Ще изпратят още хора на север и на юг, а вероятно и зад нас.

— Ако вече не са го направили. Може и да не сме ги чули, те не знаят с каква скорост се движим, така че сигурно са се разпръснали в по-голям обръч. Вероятно са използвали десантни колесници и следотърсачи с въздушни шейни. Това е стандартната процедура за разгръщане на щурмоваците в мрежа.

Люк замислено облиза устни. Щурмоваците нямаха представа, че една от жертвите им е много наясно какво правят.

— И как ще се промъкнем?

Мара си пое дъх със свистене през зъби и отговори спокойно:

— Няма начин. Освен ако не намерим още оръжия и муниции.

Някъде напред отново се чу свистящото бръмчене, усили се и после бавно затихна с отдалечаването на шейните.

— В такъв случай — каза Люк — може би е най-добре да тръгнем право напред и да им се обадим, преди да са ни видели.