Тимъти Зан - Последната заповед

Присви я нова контракция, най-силната до този момент. Лея автоматично се присегна със Силата и използва методите, които Люк й беше показал, за да облекчи болката в протестиращите мускули. Ако не друго, раждането й даваше възможност поне да упражнява джедайските си умения. И то не само за усмиряване на болката. Всичко е наред, прошепна тя към малките създания в корема си. Всичко е наред. Мама е тук.

Но това не помогна много. Понесени като във вихър от непонятни за тях сили, които бавно извъртаха и изтласкваха малките им телца към неизвестното, близнаците изпитваха страх с неразвитите си съзнания. Баща им, изглежда, не беше в по-добра форма.

— Добре ли си? — попита Хан за хиляден път, откак се беше появил.

Стисна ръката й по-силно, също за хиляден път, когато рязката болка я накара да свие рамене.

— Да — увери го Лея. Раменете й се отпуснаха с края на контракцията и на свой ред и тя стисна ръката му. — Но май ти не си много добре.

Хан направи гримаса и каза сухо:

— Отдавна ми мина времето за лягане.

— Сигурно е затова — съгласи се тя. Хан се държеше като чувал върху ролкови кънки от самото начало на раждането, но полагаше мъжествени усилия да прикрие нервността си. Лея предполагаше, че го прави по-скоро заради нея, а не толкова заради вредата, която би причинило на имиджа му това признание. — Съжалявам.

— Няма за какво — Хан погледна лекаря и двата медицински дроида, които се мотаеха около важната страна на леглото. — Май скоро ще свърши, скъпа.

— Съвсем си прав — съгласи се Лея през зъби. Нова контракция изцяло погълна съзнанието й. — Оооо…

Възбудата на Хан достигна нови висоти:

— Добре ли си?

Лея кимна, гърлото й бе твърде стегнато, за да му отговори.

— Дръж ме, Хан — прошепна тя. — Стой до мен.

— Тук съм — отвърна той тихо и успокояващо я обхвана със свободната си ръка през раменете.

Тя почти не го чу. Дълбоко в нея малките животи, които бяха създали с Хан, се движеха и изведнъж страхът им се бе превърнал в безграничен ужас.

Не се страхувайте, заговори мислено тя. Не се страхувайте. Всичко ще е наред. Аз съм тук и съвсем скоро вие ще бъдете при мен.

Тя не очакваше никаква реакция — съзнанията на близнаците бяха твърде неразвити, за да разберат нещо толкова абстрактно, като думите или предвижданията за бъдещи събития. Но въпреки това продължи да им говори, като прогонваше страха им с любов, спокойствие и утеха. Последва още една контракция — неумолимото движение към външния свят продължаваше…

И в този момент за безкрайна радост на Лея едно от малките създания й отвърна — докосна я така, както нито един от близнаците не беше реагирал на безсловесните милувки. Страхът се поуталожи и пред очите на Лея за момент изникна образът на бебешка ръка, обхванала здраво пръста й. Да, каза тя на бебето. Аз съм твоята майка и съм до теб.

Малкото съзнание сякаш се замисли над думите й. Лея продължи да го успокоява, но то се дръпна от нея, все едно нещо друго бе привлякло вниманието му. Тя реши, че това е добър знак — ако бебето можеше да забрави за момент случващото се…

Но за нейна огромна изненада паниката на второто съзнание също започна да намалява. А тя си мислеше, че то дори не усеща присъствието й…

По-късно, когато си припомняше случилото се, то й изглеждаше очевидно, ако не и закономерно. Но за момента откритието бе така изненадващо, че тя потрепери. Близнаците, чиято способност в Силата непрекъснато нарастваше още в утробата й, по някакъв начин се бяха свързали един с друг с дълбока и здрава връзка, която Лея никога нямаше да сподели напълно.

Това беше един от най-великите, но и най-горчиви моменти в живота й. Беше зърнала миг от бъдещето, видя как децата й порастват и мощта им в Силата се увеличава, и в същото време разбра, че в живота им ще има част, която тя никога няма да споделя.

Контракцията отмина, величествената горчиво-сладка картина на бъдещето се стопи в лека, но постоянна болка в съзнанието й. Към тази болка се добавяха угризения, че в егоистичните й мисли никога не й бе хрумвало, че Хан ще споделя живота на децата в много по-малка степен от нея.

И изведнъж в мъглата, обхванала съзнанието й, избухна ярка светлина. Тя импулсивно впи пръсти в ръката на Хан.

— Какво става?

— Показва се! — извика Хан и я стисна за ръката. — Първото вече е наполовина отвън.

Лея премига, рязко прекрати връзката с малките съзнания и светлината изчезна. До този момент те бяха виждали единствено мъглива сивота…