Тимъти Зан - Последната заповед

— Много мило от твоя страна — отвърна тя, опитвайки се гласът й да не звучи подигравателно. — Идваш ли, Чен?

— Ти върви — отвърна той разсеяно, втренчил поглед в екрана на компютъра. — Аз ще остана да си поиграя още малко.

— Той ще се оправи и сам — увери я Уинтър. — Насам, моля.

Излязоха от преддверието и Уинтър тръгна към задния край на двореца.

— Апартаментът на Чен е точно до твоя — продължи тя, — но през последния месец едва ли е нощувал там повече от два пъти. Той превърна чакалнята на стаята за реанимация в кабинет, за да може постоянно да те наглежда.

Мара се усмихна. Чен прекарваше близо деветдесет процента от времето си, без да осъзнава околния свят, и едва ли точно на него би поверила ролята на медицинска сестра или пазач. Но все пак в постъпката му имаше мисъл.

— Благодарна съм, че сте се погрижили за мен — каза тя.

— Това беше най-малкото, което можехме да направим, за да ви се отблагодарим за помощта в битката при флотата „Катана“.

— Карде го реши — отвърна рязко Мара. — На него трябва да благодарите, не на мен.

— Вече му благодарихме — кимна Уинтър. — Но и ти рискува живота си. Никога няма да го забравим.

Мара погледна изненадано белокосата жена. Беше чела досиетата на императора за водачите на бунтовниците, включително за Лея Органа Соло, но името Уинтър не й говореше нищо.

— От колко време си заедно с Лея Органа Соло? — попита тя.

— Израснахме заедно в кралския двор в Алдеран — отвърна Уинтър, в гласа й се промъкна горчивина. — Сприятелихме се още като деца и когато тя започна първите си стъпки в галактическата политика, баща й ме определи за неин помощник. Оттогава съм непрекъснато с нея.

— Не си спомням да съм чувала за теб по време на бунта — опита се да измъкне подробности Мара.

— Прекарах по-голямата част от войната, местейки се от планета на планета с отдела за доставки — отвърна Уинтър. — Ако колегите успееха да ме вкарат в склад или депо под някакъв претекст, след това можех да посоча на картата къде се намират нещата, които ни интересуваха. С това нападенията бяха по-бързи и по-малко рисковани.

Мара кимна, вече се беше сетила.

— Значи ти си човекът, който е определял целта. Човекът с чудодейната памет.

Челото на Уинтър се покри с леки бръчки.

— Да, това беше едно от прозвищата ми. През годините смених доста.

— Аха — кимна Мара.

Спомняше си доста случаи отпреди Йовин, когато в докладите на разузнаването се споменаваше за тайнствения бунтовник X, както и горещите спорове за самоличността му. Питаше се дали анализаторите са имали и най-бегла представа за него.

Вече се намираха при турболифтовете в задната част на двореца, едно от големите обновления, които императорът бе направил в старата сграда, когато бе сложил ръка върху нея. Турболифтовете спестяваха доста ходене нагоре-надолу по широките стълби в по-общите части на двореца и прикриваха някои подобрения на императора.

— Та какъв е проблемът с осигуряването на кораб? — попита Мара, а Уинтър докосна копчето за повикване на кабината.

— Проблемът е Империята — отвърна тя. — Започнаха масирани нападения срещу нас и всички съдове, по-големи от товарни кораби, са мобилизирани.

Мара се намръщи. Масирани нападения срещу превъзхождаща сила — това изобщо не беше в стила на адмирал Траун.

— Толкова ли е лошо положението?

— Доста е лошо — отвърна Уинтър. — Не знам дали си в течение, но при флотата „Катана“ Империята ни победи. Вече бяха изтеглили повече от сто и осемдесет крайцера, когато ние пристигнахме. И заедно с новия им бездънен източник на екипажи и войници равновесието се наклони в тяхна полза.

Мара кимна с горчив вкус в устата. Така описани, нещата наистина изглеждаха дело на Траун.

— Значи съм рискувала живота си напразно.

Уинтър се усмихна кисело:

— Ако това може да те утеши, помисли си, че и много други едва не загинаха.

Кабината на турболифта пристигна. Влязоха и Уинтър натисна копчето за жилищния етаж в двореца.

— Чен спомена, че Империята ви създава доста проблеми — подхвърли Мара, когато кабината потегли нагоре. — Трябваше да се сетя, че щом нещо е успяло да проникне през мъглата, която постоянно го обкръжава, положението е доста сериозно.

— Доста по-зле е — отвърна мрачно Уинтър. — През последните пет дни на практика изгубихме пет сектора, а при още тринайсет нещата висят на косъм. Най-голямата загуба са мощностите за производство на хранителни суровини на Укио. Империята успя да я завладее с непокътнати отбранителни съоръжения.