Тимъти Зан - Поглед в бъдещето

— Променен.

— Което те не знаят и няма как да докажат — напомни им Тирс. — Работата е, че ако си покаже носа в системата на Бастион, Бел Иблис ни дава пропагандно оръжие, за което има да съжалява години наред. Дайте ми няколко холоса на непредизвикано нападение на Новата република срещу Бастион, и само за един месец хиляда системи ще напуснат Корускант.

— Освен това, ваше превъзходителство — добави Флим, небрежно махвайки с ръка, — дори и Бел Иблис да нападне Бастион, ние тримата ще сме в безопасност на Яга Минор. Стига да не сте така привързан към лукса си тук, че да не можете без него.

— Само отбелязах — отвърна Дизра, — че няма да се отрази добре на образа на Траун, ако не е тук, когато имперската столица бъде нападната.

— Не се притеснявайте — успокои го адютантът му решително. — Бел Иблис няма да нападне Бастион. Той ще нападне Яга Минор. И щом го победим, престижът на Империята ще се повиши чувствително.

— Но може и да подтикнем Корускант да ни нападне по всички фронтове — предупреди мофът.

Тирс поклати глава.

— След пет дни Корускант ще трябва да се справя с гражданска война — каза той. — И много преди да могат да насочат вниманието си към нас, ще имаме Парк и Ръката на Траун — очите му блестяха. — И този път нищо няма да ни спре. Нищо!

Коридорът бе дълъг, мрачен и сив. По протежението му имаше също такива мрачни сиви врати. Заключени, разбира се, като в затвор. Стените и таванът бяха от здрав метал, по пода бяха разхвърляни метални стърготини, които издаваха глухо скърцане при всяка стъпка. В момента на много места се чуваше такова глухо скърцане, установи Пелаеон, докато крачеше към втория пост на охраната, който се намираше зад ъгъла в другия край. Звучаха като процесия или като внезапен дъжд, плиснал по метален покрив.

Стражата вече бе забелязала раздвижването. Иззад ъгъла се подадоха четири глави с черни метални каски, за да видят какво става. Двамина останаха да наблюдават, а другите двама се скриха, отивайки вероятно да докладват на началника на поста. Докато върховният командващ стигна ъгъла, те се появиха отново. Четиримата се изпънаха уставно, а той мина край тях, без да каже дума или да ги погледне.

Други четирима стражи стояха също така уставно изпънати зад поста на охраната, на три метра от една допълнително подсилена врата. Зад бюрото седеше млад майор, вдигнал към Пелаеон поглед, в който се четеше неувереност. Той отвори уста…

— Аз съм адмирал Пелаеон — каза адмиралът. — Върховен командващ имперската флота. Отворете вратата.

На бузата на майора трепна едно мускулче.

— Съжалявам, адмирале, но имам изрична заповед затворникът да бъде държан в пълна изолация.

В продължение на няколко секунди Пелаеон просто го гледаше.

— Аз съм адмирал Пелаеон — повтори той, натъртвайки на всяка дума. Гласът му бе точно подобие на погледа. Пелаеон не искаше да остави никакво съмнение в стражите, но също така нямаше и никакво намерение да се бави с разни глупости. — Върховен командващ имперската флота. Отворете вратата!

Майорът видимо преглътна с мъка. Погледът му прескочи от Пелаеон към десетината щурмоваци, които идваха по коридора зад него. Мислите му вероятно прескочиха и до другите десетина щурмоваци, които не се виждаха и за които хората му бяха докладвали. След това с нежелание върна очи към адмирала.

— Заповедите ми идват лично от моф Дизра, сър — бавно каза той.

Командирът на щурмоваците, който стоеше до върховния командващ, се раздвижи.

— Моф Дизра не е военно лице — напомни адмиралът и даде последна възможност на майора. — Отменям заповедите му.

Майорът си пое внимателно дъх.

— Слушам, сър! — най-сетне капитулира той. После се извърна и кимна на един от стражите.

Стражът, който също гледаше щурмоваците, не прояви никакво колебание. Той пристъпи към вратата зад себе си, набра кода и бързо се дръпна настрани.

— Чакайте тук — нареди Пелаеон на командира на щурмоваците, заобиколи бюрото и влезе в килията.

Сърцето му биеше лудо. Ако Дизра някак си бе успял да пробие комуникационното затъмнение и да нареди ликвидирането на всички очевидци…

Зад малка маса, подредил една-единствена ръка на сабак пред себе си, седеше полковник Вермел. Когато вдигна поглед, очите му се разшириха от изненада.

— Адмирале! — каза той, без да скрива, че не вярва на очите си. — Аз… — той рязко скочи на крака. — Полковник Мейз Вермел, адмирале — отривисто доложи той. — Разрешете да се върна на служба, сър.