Тимъти Зан - Изходящ полет

— Не разбирам вашия език — отговори Кардас на сай бисти. — Говорите ли сай бисти?

Единственият отговор беше нова върволица с неразбираемо бръщолевене.

— Не ви разбирам. Бихте ли опитали на минисят? — превключи той на най-новия търговски език. — Някой там разбира ли минисят?

Последва кратка пауза.

— Дайте информация за името, расата и намеренията си — най-после се обади чуждият глас, предъвквайки с мъка сричките на търговския език.

— Казвам се Джори Кардас — представи се Кардас. — Родната ми планета се казва Корелия — после си пое дълбоко дъх и продължи: — Тук съм, за да ви предложа сделка.

Изтребителите го ескортираха до един от по-малките бойни кораби, насочвайки го към щирбордовия док. Там го очакваха група тежковъоръжени бронирани стражи. Бяха ниски двукраки същества с огромни длани. Чертите на лицата им бяха скрити зад богато украсени лицеви плочи, внушаващи страхопочитание. Отведоха го в някаква малка зала, оборудвана с множество сензори, и там го съблякоха, претърсиха и сканираха няколко пъти. Дрехите му бяха отнесени на друго място явно за да бъдат изследвани за паразити или други опасности. Несъмнено совалката, с която бе пристигнал, подлежеше на не по-малко щателна проверка. След края на процедурата го отведоха в стая, в която нямаше нищо друго освен една койка, и го зарязаха там.

По-голямата част от следващите два часа Кардас прекара ту опитвайки се да отпочине, ту нервно крачейки напред-назад из килията си. През съзнанието му непрекъснато минаваше мисълта, че ако вагаарите бяха достатъчно съобразителни, най-вероятно веднага щяха да го убият и да го изхвърлят навън, а след това щяха да се върнат към плячката си.

Но пък може би този път съобразителността им щеше да отстъпи пред алчността. Алчността и любопитството.

Два часа след като бе хвърлен в килията, пазачите дойдоха отново с дрехите му. Изгледаха го как се облича, а след това го съпроводиха по един коридор към обозначен с чужди символи люк. За негово успокоение зад люка го очакваше друга совалка, а не внезапна смърт чрез вакуумиране. Войниците го смушкаха да влезе в нея, после се сбутаха след него и след минута потеглиха. Совалката нямаше илюминатори и Кардас не можеше да се ориентира в каква посока се придвижват, но когато след малко люкът се отвори отново, от другата страна стояха две редици вагаарски матроси в по-изпипана униформа от униформата на неговите стражи. Очевидно някой по-издигнат в йерархията бе решил да го приеме.

Беше очаквал, че ще го замъкнат в някое малко, тясно и безлично място, за да го разпитват, както си му е редът. Затова с огромна изненада премина през последната херметическа врата и се озова в просторно помещение, което съперничеше и на най-пищните наземни тронни зали, които някога бе виждал. Срещу задната стена имаше малък подиум, върху който бе разположен изящно украсен престол. На него се бе настанил царствено изглеждащ вагаар, облечен в тромава многоцветна дреха. Раменете му бяха украсени с множество слънчеви лъчи, на глезените му имаше специални защитни пластини, гърбът му бе покрит с нащърбена мантия, а на кръста му бяха препасани цели четири колана. От двете му страни бяха застанали други двама вагаари в не толкова пищно украсени костюми. Явно бяха някакви съветници или подчинени. И тримата носеха превързани за главите им високи маски, които започваха от средата на бузите им и „стигаха“ на около десетина сантиметра над темето и бяха украсени със същите вдъхващи страхопочитание шарки като шарките на матросите преди малко. През съзнанието на Кардас мина циничната мисъл, че може би височината на тези маски е предвидена да компенсира ниския ръст на представителите на расата и да ги прави да изглеждат по-застрашителни пред неприятелите им. Край стените имаше подредени и други вагаари — едни във войнишка униформа, а други в нещо като цивилно облекло и прости лицеви окраски. Всички те наблюдаваха мълчаливо пленника, докато той се приближаваше към престола.

Кардас изчака, докато стражите го поставиха на около три метра пред престола, и след това се поклони ниско.

— Поздравявам великите и могъщи вагаари… — започна той на минисят.

И в същия миг остър удар отзад по раменете го събори на ръце и колене на пода.

— Никой не може да говори в присъствието на великия Мискара, докато не бъде заговорен! — скастри го единият от стражите зад гърба му.

Кардас отвори уста, за да произнесе някакво извинение, усети се в последния миг и вместо това замълча. Няколко дълги минути цялата зала остана притихнала. Той се почуди дали не очакват да се изправи, но тъй като рамото му все още пулсираше от болка, в крайна сметка реши да остане на пода поне докато не му кажеха друго.