Тимъти Зан - Изходящ полет

— Аз просто… ъъ… искам да кажа… Мислех си, че той просто се опитва да ви убеди да ги оставите на мира — запъна се в собствените си думи Кардас. — Да не възнамерявате…?

— Възнамерявам да направя всичко възможно, за да защитя онези, които разчитат на мен — каза Траун, внимателно подбирайки думите си. — Нищо повече. Но и нищо по-малко от това — той се изправи. — Но това не е ваша грижа. Още веднъж ви благодаря за помощта.

— Няма проблем — каза Кардас и също се изправи. Стори ли му се, или наистина забеляза как командирът леко залитна, докато ставаше от мястото си? — А вие по-добре си починете малко. Няма да бъде никак забавно за никого от нас, ако вземете да се строполите от изтощение тъкмо когато адмирал Аралани възнамерява да ви изхвърли зад борда.

— Благодаря за загрижеността — сухо каза Траун. — Ще се опитам да не я разочаровам.

— И един последен въпрос, ако може — добави Кардас, когато командирът се запъти към вратата на каютата. — Откъде бяхте сигурен, че онези две дроидеки нямаше да ни видят сметката на място?

— Онези какво? Аа, търкалящите се бойни дроиди — каза Траун. — Не беше особено трудно. Всеки един дребен детайл от дизайна на мостика им говореше, че това е раса, която по никакъв начин не би подложила себе си на по-голям риск, отколкото се налага, и то само в краен случай.

— М-да, такива са неймодианците — съгласи се Кардас. — И до това заключение стигнахте, наблюдавайки дизайна на мостика?!

— Архитектурата е просто още една разновидност на художественото изкуство — припомни му Траун. — Ала дори и без тези знаци тройната херметическа врата, през която минахме, би ми подсказала, че тези неймодианци не са никакви бойци.

— Поради което са си домъкнали тези бойни дроиди, които да се бият вместо тях, ако се наложи — допълни мисълта му Кардас. — Но нали именно в такива напечени моменти един страхливец би прибягнал именно до услугите на бойна машина? Откъде знаехте, че не смята да ги използва наистина?

Траун поклати глава отрицателно.

— Вицелорд Кав беше прекалено близо до мен на нивото на огневата линия. Именно затова се съмнявам, че би заповядал откриване на огън в такава ситуация.

Кардас се намуси:

— Значи е било блъф?

— Или е искал да ни подскаже нещо — каза Траун. — Тези бойни дроиди са изцяло нова концепция за мен и си струва да я обмисля по-внимателно — и той направи гримаса. — Искрено се надявам, че вагаарите не са имали досег с някоя раса, която използва подобен вид въоръжение.

— Едва ли — каза Кардас. — Неймодианците си ги пазят изключително и само за себе си.

— Ще видим — Траун докосна контролния бутон и вратата се отвори пред него. — Спете спокойно, Кардас.

Известно време Кардас остана загледан в затворилата се врата. Значи сега Траун го бе уверил, че всъщност не го смята за шпионин. Тази мисъл бе успокояваща… Макар че командирът бе заявил тъкмо обратното пред няколко свидетели, а и го бе направил със същата степен на привидна искреност.

Тогава каква бе истината? Дали тримата с Кенто и Марис не се бяха превърнали в неволни пионки в някаква мащабна политическа игра? И ако да, в какво по-точно се състоеше тя?

Кардас знаеше, че Марис вярва безрезервно в честта на Траун. От друга страна, Кенто със същата убеденост смяташе, че на синьокожите не може да се има доверие — още повече че тук ставаше въпрос за военен. Самият Кардас пък вече не знаеше какво да мисли.

Ала едно нещо бе сигурно. Обстановката бе започнала да се нажежава прекалено много, а и „Ловецът на сделки“ отдавна бе пресрочил разумните граници на обикновеното гостуване. Наближаваше моментът да си намерят начин да се измъкнат от цялата тази каша.

И това трябваше да стане възможно по-скоро.

Улиър не бе чул нищо за проблема чак докато не зави на ъгъла, където завари двамата членове от неговата наблюдателна смяна да стоят пред вратата на контролната зала.

— Какво става тук? — поинтересува се той, когато приближи.

— Става някаква специална екскурзия — отвърна му Сивв, по-висшият служител. — Манинг заедно с няколко напъпили филизи.

— Няколко какво?

— Няколко от по-младите джедаи — поясни Алгранн презрително. — Нахълтаха тук десетина минути преди да свърши смяната на Граслинг, и Манинг изхвърли всички ни навън.

— И сега не ни пускат вътре? — запита Улиър невярващо.

Сивв сви рамене.

— Казал на Граслинг, че ще го уведоми, щом могат да се върнат вътре — обясни той. — Аз още не съм го питал.