Фредерик Пол - Звездното дете

— Ти не си обикновен Опасен — обясни му пазачът. — Не искаме да рискуваме и да те убиваме, преди да му дойде времето. Трябва да те доставим по предназначение, затова стой спокойно, докато ти слагам белезниците. А когато Машината приключи с теб, най-сетне ще се отървем от присъствието ти.

С тези думи той злобно щракна белезниците около китките на Бойси и го бутна да върви.

Заведоха го на една гара на субметрото. Не му отговориха на нито един въпрос за съдбата на Джули Мартинит и генерал Уийлър. Единствената им реакция беше:

— Млъквай, Оп! Мърдай!

Най-после пристигнаха. В хладната зала сферичните вагони на субметрото чакаха пътниците си, за да ги пренесат до местоназначението им по тунелите, пробити в недрата на планетата.

Изведоха го на перона. По всичко личеше, че това е военна гара — виждаха се кабинки с охрана, хората бяха облечени с черната униформа на Технокорпуса. Бойси не се учуди, защото това съоръжение обслужваше изключително Планиращия и неговите приближени. Обаче защо вагоните не се движеха?

Херметичната врата се затвори със свистене. Симпатична компаньонка хвърли бърз поглед на нашийника на Бойси и отмина. Пазачите се зазяпаха след нея.

— Какво има? — попита Ган. — Защо не се качваме?

— Затваряй си устата, Оп — процеди сержантът, който беше старши на конвоя. Изглеждаше загрижен. Един от подчинените му нещо му прошепна, а той отвърна още по-тихо. Бойси успя да чуе няколко думи:

— … нещо с тунелите… Ще ни съобщят, когато отстранят повредата…

Петнадесетметровите сферични вагони продължаваха да стоят неподвижно. Сигурно щяха да пътуват до някое отдалечено място, защото за кратки разстояния субметрото не се използваше. Атомните бури на Плана бяха прокопали прави тунели между всички важни центрове на планетата. Електростатичните полета удвояваха и утрояваха здравината им и компенсираха въртенето на Земята. Със субметрото можеше да стигне където и да е само за няколко часа…

Шум и трясък стреснаха Бойси и го върнаха към действителността. Черната паст на тунела сякаш изплю огромна сива сфера.

— Да тръгваме — сержантът се устреми към вагона. — Ей сега ще се отвори вратата.

След десет минути вече седяха в купето. Но чак след още петнадесет минути Бойси почувства лек тласък — потеглиха.

Охраната се отпусна. Ган не можеше да избяга. Зад стените на вагона имаше само вакуум и пръстените на електростатичното поле, през които субметрото се носеше със скорост няколко хиляди километра в час. Двама от конвоя излязоха от купето, а когато се върнаха имаха доста доволен вид. Явно във вагона имаше бюфет.

Повече от всичко Ган искаше да узнае нещо за съдбата на Джули. По време на нападението на пироподите му се стори, че тя не е чак толкова хладнокръвна служителка на Машината. Ами ако успее отново да я спечели? Или да се сдобие с необикновена награда от Машината — освобождаването на Джули?…

Бойси разбираше, че това са само мечти и че трябва много внимателно да обмисли ситуацията и да разбере какво се е случило и какво ще прави отсега нататък. Положението изглеждаше безнадеждно. Събитията го носеха като бурен планински поток — той не можеше да се ориентира и да влияе на хода им.

Прилоша му, главата му се замая…

Ган скочи на крака — спомни си странното усещане по време на „падането“ от Рифовете до залата на Машината. Сега изпитваше същото. Обаче причината беше друга — вагонът спираше. Накрая застина, като бавно се въртеше между стените на тунела.

— Какво стана? Спряхме! Велики План, та ние сме на триста километра под земята! Температурата… Пуснете ме! Помощ!

Настъпи паника.

Сержантът бързо оцени ситуацията. Докосна антените на шлема си и извика:

— Излизайте! Ония идиоти ще се избият! Трябва да възстановим реда!

Бойси остана сам. Чуваше как охраната се разправя с останалите пътници. Никой не можеше да обясни какво става — знаеха само, че вагонът е спрял. Намираха се на стотици километри под повърхността. Налягането можеше да смачка и диамант, а тях ги защитаваше само едно силово поле. Очевидно същата причина, поради която отложиха тръгването им, сега пречеше на нормалното пътуване.

Разликата беше в това, че никой не можеше да им помогне и ако силовите полета престанат дори за миг да действат, те щяха моментално да загинат. А ако вагонът не може да продължи, след няколко дни щяха да умрат от задушаване.

След известно време вагонът трепна и се задвижи.

Чак когато скоростта се нормализира Бойси забеляза, че през цялото време е седял със затаен дъх. Един по един се върнаха и пазачите. Изглеждаха развеселени. Сега изглеждаха като обикновени хора. Дори един от тях излезе и след десет минути се върна с поднос, пълен с бутилки и чаши.