Фредерик Пол - Венериански търговци

Той спомена, че не обича да губи. Беше измислил ход за прекратяване на играта, така че да не му се наложи да загуби. Представях си го толкова ясно, сякаш бях заедно с него във въздухолета: наблюдаваше собствените ни часовници, готвеше си лек обяд и слушаше музика, докато ни чака да умрем.

Тази мисъл не ме изплаши. Бях толкова близо до смъртта, че разликата би била просто от техническо естество, а и достатъчно уморен от седене в този вонящ скафандър, за да съм готов да приема каквото и да е освобождаване от него. Тъй като се касаеше обаче и за жената, една съвсем мъничка рационална искрица във вече отровения ми наполовина мозък настояваше, че не е честно Кочнър да убива и двама ни. Мен да. Но не и нея. Почуках по скафандъра й, докато тя не се размърда леко, и след известно време успях да я натикам обратно в прохода.

Имаше две неща, които Кочнър не знаеше. Не знаеше, че сме намерили въздух, годен за дишане, както и че можем да използваме акумулаторите на пробивната машина за допълнителна енергия.

Въпреки цялата налудничава бъркотия в главата ми, все още можех да мисля що-годе последователно. Трябваше да го изненадаме. Трябваше да преживеем още няколко часа и когато той дойде, сигурен, че ще ни завари умрели, и види какво богатство сме спечелили за него, щеше да попадне на мен.

Той така и направи.

Изненадата му трябва да е била ужасна, когато влезе в иглуто с гаечен ключ в ръка и се наведе над мен, за да открие, че все още съм жив и мога да се движа. Бе очаквал да види само парче добре изпечено месо. Свределът се заби право в гърдите му. Не можех да зърна неговото лице, но предполагах какъв израз има.

След това останаха да се направят още четири или пет наглед невъзможни неща. Да се измъкне Дори от тунела и да се пренесе във въздухолета. Да се напъхам след нея и да задам курс на полета. Всичките тези невъзможни неща, плюс още едно, по-тежко от тях, но много важно за мен.

Изключих въздухолета веднага щом кацнахме, но бяхме вързани с коланите, както и в скафандрите. Все пак, когато хората от обслужващия персонал дойдоха, Дори и аз все още бяхме живи.

Трябваше да ме кърпят и наливат с течности цели три дни, преди дори да си помислят за присаждане на нов черен дроб. В старите времена щяха да ме държат непрекъснато под упойка, но сега ме събуждаха през няколко часа, за да контролират хепатичните кризи. Мразех тази процедура, защото чувствах само болки и повдигане, а д-р Мориъс и сестрите ми досаждаха. Тайно ми се искаше миналото да се върне отново, ако изключим факта, че тогава, естествено, щях да съм мъртъв.

На четвъртия ден почти не ме болеше, освен когато се движех, и те ми даваха течности през устата, вместо по други начини.

Във Вретеното няма годишни времена, но Шарлатана си пада доста по традициите и връзките с планетата-майка. Върху стенните панели прожектираха картини с летящи бели облаци, а въздухът от вентилаторите ухаеше на зелени листа и люляк.

— Честита пролет — казах на д-р Мориъс.

— Мълчи — рече той, като помръдна две от иглите, забити в корема ми като във възглавничка, и отчете показанията. — Хм…

Сви устни, извади няколко игли и продължи:

— Е, Уолтърс, да видим какво става. Отстранихме разклонението на далака ти. Новият черен дроб функционира добре, макар че не отделя отпадъчните продукти толкова бързо, колкото би трябвало. Върнахме йонното ти ниво близо до нормалното за човешко същество и в повечето от тъканите вече има лека влага. Въпреки че… — той се почеса по главата. — Да, в общи линии бих казал, че си жив, и затова предполагам, че операцията е успешна.

— Не си прави майтап, докторе — отвърнах аз. — Кога ще изляза оттук?

— Веднага ли искаш? — попита той замислено. — Бихме могли да използваме леглото. Имам доста пациенти, готови да платят.

Едно от предимствата, когато имам кръв в мозъка си, вместо отровната супа, която доскоро го бе подхранвала, е, че мога да мисля достатъчно ясно. Моментално разбрах, че се шегува. Нямаше да съм тук, ако по един или друг начин не бях платежоспособен пациент, и въпреки че не можех да си представя по кой точно начин, искаше ми се да поостана още малко, докато го науча.

Но все пак, повече ме интересуваше как да се измъкна. Увиха ме във влажни чаршафи и ме пренесоха през Вретеното до дома на Съб Вастра. Дорота беше там преди мен и третата жена на Вастра се погрижи за нас, като ни поднесе агнешки бульон, преди да ни сложи да спим, защото имахме нужда от дълга почивка. Леглото бе само едно, но изглежда това не притесняваше Дори, пък и в момента проблемът бе чисто теоретичен.