Фредерик Пол - Венериански търговци

Тогава се сетих да се запитам защо горещината бе само неприятна, а не убийствена още в първия миг. Преминаването на топлина през материала, покриващ стените на тунела, ставаше твърде бавно, но не и за четвърт милион години. Известно време старият ми изтерзан мозък предъвкваше тази мисъл, докато се спря на следното заключение: до съвсем неотдавна, може би допреди няколко века или най-много хилядолетия, този тунел е бил държан хладен. От автоматична машинария, разбира се, реших аз мъдро. Боже, та това заслужаваше да се открие! Счупена или не, машината щеше да струва несметни богатства…

Внезапно си спомних защо изобщо бяхме дошли тук. Огледах внимателно коридора, за да видя какви съкровища ни очакваха.

Когато бях ученик в Централен Амарило, любимата ми учителка бе една саката дама, която наричахме госпожица Стивънсън. Имаше навика да ни разправя разни истории от Бълфинч и Омир. Веднъж дори ми развали цялата неделя с разказа за някакъв гръцки цар, който искал да стане бог. Бил господар на едно местенце в Лидия, но му се щяло да е нещо повече и боговете го пуснали да се качи на Олимп, където той постигнал желанието си, докато някак си не оплел конците. Забравих как точно, имаше нещо, свързано с куче, и една ужасна история за това как накарал боговете да изядат жена му. Както и да е, за наказание те му отредили вечно да стои потопен до шия в едно хладно езеро в ада, но без да може да пие от него. Несретникът се казваше Тантал и в този тунел на хичите аз се чувствах почти негов събрат. Пещерата на съкровищата наистина се намираше тук, но не можехме да я достигнем. Не бяхме попаднали на главния тунел, а в някакъв страничен, обиколен проход, блокиран от двете страни. Можехме само да надникнем през полузатворените процепи в главния. Можехме да видим някакви машини на хичите и ъгловати останки от неща, които някога сигурно са били контейнери, а сега бяха изгнили и съдържанието им се търкаляше на пода. Но нямахме сили да стигнем до тях.

Бяхме толкова непохватни заради скафандрите. Ако ги махнехме, навярно можехме да се проврем, но щяха ли да ни стигнат силите да ги навлечем отново, за да посрещнем Кочнър? Съмнявах се. Стоях там с шлем, опрян в процепа, чувствайки се като Алиса, която наднича в градината си без бутилка „Изпий ме“, а после пак се сетих за Кочнър и погледнах часовника си.

Бяха изминали четирийсет и шест часа и няколко минути, откакто ни напусна. Трябваше да се върне всеки момент.

Но ако се върнеше, докато се намирахме тук, и отвореше прохода за влизане, за да види къде сме, без да съобрази, че не трябва да държи отворени едновременно люковете в двата края, върху нас щяха да се стоварят двайсет хиляди милибара отровен газ. Щяха да ни убият, разбира се, а освен това да нанесат щети на девствения тунел. Корозивното изстъргване при нахлуването на този газ можеше да повреди всичко.

— Трябва да се връщаме — казах на Дори, като й посочих часовника. Тя се усмихна.

— Временно — рече тя, обърна се и ме поведе по обратния път.

След радостния син блясък на тунела иглуто изглеждаше тесновато и окаяно, и което бе по-лошо — не можехме да останем вътре в него. Кочнър навярно щеше да си спомни, че трябва да отвори и после да затвори и двата люка на входа му. Възможно бе обаче и да забрави. Не можех да поема този риск. Опитах се да измисля начин как да запуша шахтата, евентуално като натъпча вътре всичкия изкопан материал, но макар мозъкът ми да не работеше особено добре, разбирах, че това е глупаво.

Така че, трябваше да излезем да чакаме вън, изложени на ветровития климат на Венера, и то не след дълго. Малкият циферблат на часовника до измервателните уреди на системите за поддържане на живота — показанията на всички бяха минали вече в червената зона — показваше, че Кочнър трябва да пристигне съвсем скоро.

Бутнах Дори в прохода и се напъхах след нея, после затворих люка и зачакахме.

Чакахме дълго. Тя лежеше свита край люка, а аз се подпирах до нея, държейки скафандъра й и халките за връзване. Можехме да говорим, но тъй като не мърдаше, реших, че или е в безсъзнание, или е заспала; а освен това да напъхам жака за връзка ми се струваше страшно тежка работа.

Продължавахме да чакаме, а Кочнър все още не идваше.

Опитах се да обмисля нещата.

Можеше да има ред причини за закъснението му. Можеше да се е разбил. Можеше да е предизвикал военните. Можеше да се е загубил.

Съществуваше обаче и една друга възможност, която изглеждаше по-смислена от всички останали. Часовникът ми показваше, че Кочнър закъснява вече с пет часа, а индикаторите на животоподдържащите системи отчитаха, че сме изразходвали всичко до самата граница за енергия, почти до границата за въздух и далеч над нея за вода. Ако не бяхме подишали известно време газовете на хичите, вече трябваше да сме мъртви, а Кочнър не можеше да знае, че не сме.