Фредерик Пол - Венериански търговци

Но пуританската етика не ми позволяваше да го сторя. Това би решило само собствения ми проблем. Нямаше да помогне с нищо на Дори Кийфър, която спеше навън сред горещия вихър.

Тогава се запитах защо се тревожа за Дори. Темата бе приятна за размисъл, но и някак тъжна.

Мислите ми се върнаха към тунела.

Дъното на шахтата не можеше да е на повече от няколко метра от мястото, където бяхме пробивали. Помислих си дали да не скоча долу и да продължа да рия с ръкавици. Изглеждаше ми добра идея. Не съм сигурен доколко това бе прищявка и доколко фантазия на един болен човек, но продължих да си въобразявам колко хубаво би било, ако там все още имаше хичи, и когато стигнех до синия скален материал, щях да почукам възпитано, а те щяха да отворят и да ме пуснат да вляза. Дори си представях как изглеждат — дружелюбни и богоподобни. Много бих се радвал да срещна някоя жив хичи, който може да говори английски. "Хичи, за какво в действителност използвате онези неща, които наричаме „молитвени ветрила“, бих могъл да го запитам аз. Или: „Хичи, имате ли нещо в аптечката си, което може да ме спаси от смъртта?“ Или: „Хичи, съжалявам, че оплескахме предния ви двор, но ще се опитам да го изчистя.“

Бутнах още от изкопаните буци в шахтата. Нямаше какво друго да върша, а и кой можеше да каже дали те не биха ги забелязали. След известно време запълних шахтата до половината и не остана друга пръст, освен изкараната извън иглуто, но за нея нямах сили. Огледах се какво още мога да направя. Приготвих отново свределите, смених тъпите им остриета с последните резервни, които имахме, насочих ги под ъгъл двайсетина градуса спрямо наклона и ги включих.

Едва когато забелязах, че Дори стои край мен и ми помага да стабилизирам свределите, докато пробият първите няколко метра, си дадох сметка, че съм намислил нов план.

Защо да не опитаме да копаем под наклон? Оставаше ли ни по-добър избор? Не ни оставаше. Така че, копаехме. Когато пробивната машина престана да подскача и започна да задълбава в скалата, изчистих едната половина на иглуто и известно време изхвърлях изкопаното. После седнахме просто да наблюдаваме как свределите изплюват скални парчета в старата шахта. Тя се пълнеше добре. Не говорехме. Накрая заспах отново.

Събудих се чак когато Дори почука по шлема ми. Бяхме зарити в отломки, но не от каквато и да е скала. Блестяха в синьо — толкова ярко, че почти ме заболяха очите.

Свределите сигурно драскаха по стената на хичите от часове. Даже бяха издълбали ямичка в нея.

Погледнахме надолу и видяхме кръглото синьо око на стената на тунела, светещо насреща ни. Сякаш бе на красавица, влюбена в нас.

Но и тогава не проговорихме.

Успях някак си да проправя път през издигналия се насип до входа на иглуто. Затворих люка херметически, след като изритах навън около два кубика скала. После затършувах из купчината отломки за да намеря огнеметите. Най-накрая ги открих. Справих се с пренасянето и нагласяването им. Възпламених ги и се втренчих в яркото петно светлина, идваща от шахтата и рисуваща фигури върху тавана на иглуто.

Изведнъж се чу кратко свистене на газ и тропот, когато халтавите парчета от дъното на шахтата пропаднаха.

Бяхме пробили отвор към тунела на хичите. Не беше отварян и чакаше нас. Красавицата ни бе девствена. Отнехме й девствеността с цялата любов и почит, на която бяхме способни, и влязохме в нея.

Трябва отново да съм загубил съзнание, защото когато се свестих и разбрах къде се намирам, лежах на пода на тунела. Шлемът ми бе отворен, както и страничните ципове на скафандъра. Дишах застоял, гнил въздух, който сигурно беше тук от четвърт милион години, ако се съди по миризмата му. Но беше въздух. По-гъст от нормалния на Земята и доста по-влажен. Относителният дял на кислорода обаче бе същият. Във всеки случай — достатъчен, за да се живее. Доказвах го, като дишах, без да умирам.

До мен лежеше Дори Кийфър.

Синята светлина от стената на хичите скриваше лицето й. В първия момент не бях сигурен, че диша. Но независимо как изглеждаше, сърцето й биеше, дробовете работеха и щом усети, че я ръчкам, отвори очите си.

— Успяхме — рече тя.

Седнахме, усмихвайки се глупаво един на друг сред синия блясък, като маски за празника на вси светии.

Да се стори нещо повече от това в този момент, бе направо невъзможно. Съзнанието ми беше изцяло заето с проумяването на факта, че съм жив. Не исках да застрашавам този невероятен, противоречащ на всякаква логика факт, като се размърдам наоколо. Чувствах се обаче неудобно и след известно време си дадох сметка, че ми е твърде горещо. Затворих шлема си, за да се предпазя поне отчасти от топлината, но миризмата вътре бе ужасна и затова го отворих пак, решавайки, че жегата е за предпочитане.