Фредерик Пол - Венериански търговци

Вдигнах отново рамене.

— Не казвам, че имаме гаранции. Твърдя само, че съществува някакъв шанс.

Дорота беше добро момиче, като се има предвид възрастта й и останалите обстоятелства, но едно от качествата, които определено й липсваха, бе самоувереността. Не беше свикнала да я притежава сама, получаваше я като дар от Кочнър напоследък, а преди това, предполагам, от онзи, който е заемал неговото място в живота й — любимият татко, може би.

Най-големият проблем бе да се убеди Дори да свърши нейната част от работата.

— Няма да стане — продължаваше да повтаря тя. — Съжалявам. Не че не искам да помогна. Искам, но не мога. Просто няма да стане.

Е, можеше и да стане.

Или поне аз мислех така.

В крайна сметка тъй и не се получи. Двамата с Кочнър все пак успяхме да я придумаме да опита. Прибрахме малкото неща, които бяхме оставили навън, отлетяхме обратно в посока към клисурата, кацнахме и започнахме да се приготвяме за копане. Аз се чувствах зле, главата ми тежеше и ме болеше, бях непохватен, а предполагам, че и Кочнър си имаше проблеми. Бяхме хванали корпуса на пробивната машина, докато я прекарвахме през люка, аз я наклоних надолу в същия момент, в който Кочнър я дръпна, и цялото оборудване се стовари върху му. Не го уби. Повреди обаче скафандъра му и му счупи крака, с което прати по дяволите идеята ми да разкопавам обект „В“ с него.

Осем или десет слоя от скафандъра бяха разкъсани, но имаше останали и достатъчно здрави, за да не позволят проникване на атмосферата и налягането.

Първото, което направих, бе да проверя дали пробивната машина не е повредена. Не беше. Заех се да натикам Кочнър обратно през люка. Това ми отне всичките останали сили, като се има предвид общата тежест на скафандрите и телата ни, обстоятелството, че трябваше да отстраня пробивната машина от пътя си и най-вече здравословното ми състояние. Но все пак успях.

Дори се държа чудесно. Никакви истерии, никакви глупави въпроси. Измъкнахме го от скафандъра и го прегледахме. Беше в безсъзнание. Кракът му бе премазан, костта стърчеше, кръв течеше от устата и носа му. Беше повърнал в шлема. С две думи, той бе най-зле изглеждащият сто и няколкогодишен старец, който някога сте виждали, но все пак жив. Не беше поел достатъчно топлина, за да му се свари мозъкът, сърцето му работеше — чието и да е било по-рано, инвестицията бе добра, защото то не преставаше да помпа. Кървенето спря само, най-лошо беше положението с крака.

По мое нареждане Дори се обади във военната база, попадна на Ева Литълнийс и бе свързана направо с хирурга на базата. Той ми обясни какво да направя. Отначало искаше да прибера всичко и да докарам Кочнър в базата, но аз отказах — заявих, че не съм във форма и пътуването ще е твърде тежко. Тогава той ми обясни стъпка по стъпка как да действам и аз просто следвах указанията му: наместих счупената кост, затворих разреза, заших раната с хирургически конци и добавих лепило за тъкани, омотах я с бинт й я гипсирах. Отне ми около час и Кочнър сигурно щеше да се свести, докато го обработвахме, ако не му бях бил инжекция с упойка.

Накрая за успокоение на хирурга трябваше само да измеря пулса, дишането и кръвното налягане, да му съобщя данните и да обещая, че ще закарам пациента във Вретеното по възможно най-бързия начин. Когато свърших, отново се обади сержант Литълнийс. Ясно ми бе за какво.

— Ало, сладур? Как стана това?

— Един огромен хичи изскочи изпод земята и го ухапа — отвърнах аз. — Знам какво си въобразяваш и че ти се въртят лоши мисли в главата. Но беше просто нещастен случай.

— Разбира се — рече тя. — Добре. Исках само да знаеш, че ни най-малко не те обвинявам. — И изключи.

Дори почистваше Кочнър, доколкото можеше, използвайки доста разточително запасите ни от вода. Оставих я да си свърши работата, аз си приготвих кафе, запалих цигара и седнах да мисля.

Докато тя направи каквото можа за Кочнър, изчисти мръсотията и започна да се занимава с една толкова важна задача, като освежаването на грима си, бях вече измислил решение.

Бих инжекция за събуждане на Кочнър и Дори взе да го тупа по бузите и да му говори, докато той се ориентира какво става. Тя не беше момиче, което може да таи злоба. Но в себе си имах малко такава. Накарах го да изпробва мускулите си по-рано, отколкото той би искал. По изражението му разбрах, че всички го боляха. Но все пак функционираха добре.

Той успя да се усмихне.

— Стари кокали — рече Кочнър. — Знаех си, че трябва да премина рекалцифилаксия. Ето какво става, когато човек реши да спести някой и друг долар.