Фредерик Пол - Венериански търговци

— И ти смяташ, че можем да намерим оръжието, правило тези дупки, на мястото, което маркирахме с „В“?

Поколебах се.

— Не бих го твърдял толкова категорично. Да кажем, че се надявам. Има обаче още нещо. Тези мишени са намерени от някакъв лабиринтен плъх преди близо четирийсет години. Той ги предал, съобщил за находката си, тръгнал да търси още и бил убит. Това се случвало често по онова време. Никой не обърнал особено внимание на предметите, докато не ги видели самите военни. Ето защо тук има забранена зона. Дошли на мястото, където според съобщението му ги е намерил, заградили всичко в диаметър хиляда километра и забранили достъпа до него. След което копали като бесни, открили около дузина тунели на хичите, но повечето от тях били празни, а останалите пропукани и отворени.

— Значи тогава тук няма нищо — изсумтя Кочнър, гледайки ме объркано.

— Няма нищо, което те да са намерили — поправих го аз. — Но през онези дни търсачите доста са лъгали. Въпросният иманяр просто е съобщил друго място за откритието си. По това време той живеел с млада жена, която по-късно се оженила за мъж на име Алеманг. Синът й ми е приятел. Той разполагаше с една карта. Истинското място, доколкото мога да го определя, защото навигационните указания са различни от днешните, е приблизително тук, тъкмо където се намираме сега. Може би с малки отклонения. На няколко пъти видях следи от разкопки и мисля, че са неговите. — Извадих от джоба си личния ми магнитен диск и го пъхнах в терминала, изобразяващ виртуалната карта. Той възпроизведе на екрана един-единствен символ — лилаво „х“. — Ето мястото, където мисля, че е възможно да намерим оръжието. Някъде около това „х“. И както можете да забележите, единственото неразкопано място тук е добре известният ни обект „В“.

Около минута изтече в мълчание. Вслушвах се в далечното виене на ветровете отвън, чакайки някой от двамата да каже нещо.

Дорота изглеждаше притеснена.

— Не знам дали бих искала да участвам в търсенето на ново оръжие — заяви тя. — Това е… това е като да върнем отново ужасните дни от миналото.

Вдигнах рамене. Кочнър, който започваше да прилича отново на себе си, каза:

— Въпросът не е дали наистина искаме да намерим оръжие, нали? Въпросът е искаме ли да открием неотварян тунел на хичите, независимо какво има в него. Но войниците предполагат, че някъде наоколо може да има оръжие, така че няма да ни оставят да копаем. Така ли е? Първо ще ни застрелят, а след това ще питат кои сме. Не се ли изрази точно тъй самият ти преди известно време?

— Да. Точно това казах.

— Тогава как предлагаш да заобиколим този малък проблем?

Ако бях здравомислещ, щях да се съглася, че не съм сигурен дали това въобще е възможно. Погледнем ли трезво на нещата, шансовете да ни открият и най-вероятно да ни застрелят бяха големи. Но Кочнър и аз имахме толкова малко да губим, че не сметнах за важно да обсъждаме подобен вариант.

— Ще се опитаме да ги заблудим — рекох аз. — Ще издигнем въздухолета във въздуха, а ние ще останем долу да копаем. Ако решат, че сме си отишли, няма да ни държат под наблюдение и единственото, от което ще трябва да се безпокоим, е да не ни открият при някое от редовните претърсвания на границата.

— Оди! — възкликна Дорота. — Ако ти и Бойс останете тук… Това означава, че аз ще трябва да съм във въздухолета, а аз не мога да пилотирам това нещо.

— Да, не можеш. Можеш обаче да го оставиш да лети сам. — След което побързах да прибавя: — О, ще изразходваш доста гориво и ще бъдеш подмятана насам-натам. Но въздухолетът ще излети на автопилот. А после ще те откара във Вретеното и ще кацне.

Което също не бе задължително да е без проблеми. Забраних си изобщо да мисля какво може да стори автоматичното кацане на единствения ми въздухолет. Тя обаче щеше да остане невредима в деветдесет и девет на сто от случаите.

— А след това? — продължи с въпросите си Кочнър. В тази точка от плана имаше големи празнини, но изключих съзнанието си за тях.

— Дори ще потърси приятеля ми Би Джи Алеманг. Ще й дам бележка с всички координати и прочее, която да му предаде, и той ще дойде да ни вземе. С допълнителните резервоари ще имаме храна и енергия може би за четирийсет и осем часа, след като тръгнеш. Дори. Това е достатъчно време да стигнеш дотам, да намериш Би Джи и да му предадеш бележката, както и той да се върне при нас. Ако закъснее, ще изпаднем, разбира се, в опасност. Ако не намерим нищо, ще сме загубили напразно времето си. Но ако открием…