Фредерик Пол - Венериански търговци

Седна тежко, с изпънат напред крак. Смръщи нос.

— Съжалявам, че оцапах хубавия ти чист въздухолет — добави той.

— Искаш ли да се измиеш?

Погледна ме изненадан.

— Е, смятам, че ще е добре, и то по-скоро…

— Направи го веднага. Трябва да говоря с двама ви.

Кочнър не възрази, само протегна ръката си и Дори я пое. Накуцвайки и подскачайки, стигна до умивалника. Тя вече беше изчистила най-мръсното, така че той просто плисна вода на лицето си и си изжабурка устата. Все пак, доста се бе посвестил, когато се обърна към мен.

— Добре. Какво става? Отказваме ли се?

— Не — отвърнах аз. — Ще го направим другояче.

— Той не може, Оди! — извика Дорота. — Погледни го! А в състоянието, в което е скафандърът му, не би издържал и час навън, камо ли да ти помага.

— Знам. Затова ще трябва да променим плана. Ще копая сам. Вие двамата отлитате с въздухолета.

— О, смелчага — каза Кочнър спокойно. — Защо се шегуваш? Това е работа за двама.

Поколебах се.

— Не е задължително. Самотни иманяри са го вършили и преди, макар проблемите им да са били малко по-различни. Признавам, това ще са тежки четиридесет и осем часа за мен, но трябва да опитаме. По една-единствена причина. Нямаме никаква алтернатива.

— Грешиш — заяви Кочнър и потупа Дори по гърба. — Това момиче има здрави мускули. Не е едра, но е жилава. Наследила го е от баба си. Не спори, Уолтърс. Просто помисли малко. За Дори ще е също толкова безопасно, колкото и за теб. А когато сте двама, вероятността да имаме късмет нараства. Докато ако си сам, нямаш шанс.

По някакви причини отношението му към нея ме накара да се ядосам.

— Говориш, сякаш тя няма какво да каже по въпроса.

— Е — рече Дорота доста весело, — ако стигнем дотам, и ти нямаш какво да кажеш. Оценявам твоето желание да ме улесниш, Оди, но мисля, че наистина мога да помогна. Научих много. А ако искаш да знаеш цялата истина, изглеждаш доста по-зле и от мен.

Отговорих й с пълната доза насмешка, която бях в състояние да вложа в гласа си.

— Отпиши тази работа. И двамата можете да ми помогнете за около час, докато наглася нещата. После ще направим, както казвам. Без възражения. Хайде, да вървим!

С решението си направих две грешки. Първата бе, че след час настройката не беше готова — тя отне поне още два, а когато свършихме, целият бях плувнал в болнава мазна пот. Наистина се чувствах зле. Вече не ме болеше под ребрата, нито се безпокоях. Просто малко се учудвах на всяко туптене на сърцето ми. Дорота работеше повече от мен, пълна със сили и желание, както бе обещала. Кочнър провери инструментите и зададе няколко въпроса, за да се увери, че може да се справи със своята част от задачата — да пилотира въздухолета. Изпих две чашки кафе, обилно подправени с джин от личните ми запаси, и изпуших една цигара, която май щеше да ми е последната поне за известно време. После се свързах с военната база. Ева Литълнийс бе малко изненадана, макар и все така готова да флиртува.

След това аз и Дори се измъкнахме навън през люка и го затворихме след себе си, като оставихме Кочнър вързан на пилотското кресло.

Тя спря за миг на мястото, гледайки доста отчаяно, но сетне хвана ръката ми и двамата пролазихме под заслона на иглуто, което вече бях активирал. Предупредих я да се пази от ударната вълна на соплата с двойно гориво. Възприемаше добре — просна се на пода и не мръдна.

Аз бях по-невнимателен. Веднага щом по блясъка определих, че соплата вече не са наклонени към нас, подадох главата си навън, за да наблюдавам излитането на Кочнър сред облак от тежка метална прах. Не беше лошо излитане. При обстоятелства като тези под „лошо“ разбирам пълното унищожаване на въздухолета и смърт или осакатяване на един или повече пътници. Той избегна това, но апаратът започна да подскача и да се мята диво встрани, когато го подхванаха вихрите. Пътуването щеше да е тежко за него, макар че трябваше да измине само няколкостотии километра на север, за да излезе извън обхвата на радарите.

Докоснах Дори с върха на обувката си и тя се изправи на крака. Пъхнах кабела за разговор в жака на шлема й — радиото бе изключено заради възможните патрули по границата, които нямаше как да забележим.

— Още ли не си променила решението си? — попитах аз.

Въпросът бе направо досаден, но тя го прие достойно. Изхихика. Разбрах го, защото бяхме лице срещу лице и можех да видя нейното, макар и засенчено вътре в шлема. Но не чувах какво казва, докато тя не си спомни, че трябва да натисне бутона за включване на звука. А това, което чух тогава, бе: