Фредерик Пол - Венериански търговци

Или пък да отворя кранчетата за двете горива и да ги оставя да се смесват в продължение на десетина минути, преди да включа запалването? След експлозията от въздухолета и от нас не би останало кой знае какво, а най вече — от проблемите ни.

Или…

— О, по дяволите — рекох аз. — Стегни се, Кочнър. Все още не сме мъртви.

Той ме изгледа продължително. Потупа Дори по рамото и я бутна лекичко настрана.

— Аз съвсем скоро ще съм — отвърна той. — Съжалявам за всичко, Дорота. Съжалявам за чека ти, Уолтърс. Мисля, че имаше нужда от тези пари.

— Не можеш да си представиш каква.

— Искаш ли да ти обясня случая? — попита Кочнър след известна пауза.

— Не виждам какво би променило това. Но все пак, да. Просто от любопитство.

Оставих го да ми разказва и той го направи ясно и сбито. Можех да предположа някои неща. Човек на неговата възраст или е много, много богат, или — мъртъв. Той бе само доста богат. Беше продължил да произвежда с това, което му е останало след изплащането на разходите за трансплантанти, лечение, калцифилаксия, протези, регенериране на протеин тук, отстраняване на холестерол там, милион за това, стотина бона на седмица за онова… О, списъкът беше твърде дълъг, виждах го ясно.

— Не можеш да си представиш — каза горчиво той, — какво е нужно, за да се поддържа животът на един стогодишен старец, докато сам не го опиташ на гърба си.

— Искаш да кажеш деветдесетгодишен — поправих го автоматично.

— Не, не деветдесет, дори не и сто. Мисля, че са най-малко сто и десет, а може би и повече. Кой им държи сметка? Плащаш на докторите, за да те закърпят за месец-два. Така че, не знаеш.

О, аз ли не бих знаел, казах си, но не на глас. Оставих го да продължи, да ми разправя как федералните инспектори са го преследвали и как е напуснал Земята, за да натрупа отново богатство, само че на Венера.

По-нататък не го слушах, защото пишех върху гърба на един формуляр за полет. Когато свърших, подадох написаното на Кочнър.

— Подпиши го — рекох аз.

— Какво е това?

— Има ли значение? Нямаш избор, нали? Отменям разделът за правата по договора ни за наем на въздухолета. С него признаваш, че нямаш никакви претенции, чекът ти не струва пукната пара и че доброволно се отказваш от собствеността си върху всичко, което открием, в моя полза.

Той се намръщи.

— А тук, накрая?

— Давам ти десет процента от намереното, стига да намерим нещо.

— Това е милостиня — заяви той, обаче подписа. — Не ме е срам от милостиня, особено след като нямам, както ти подчерта, никакъв шанс. Все пак, и аз мога да разчитам тази мрежа не по-зле от теб, Уолтърс, а на нея липсва каквото и да е за откриване.

— Липсва — съгласих се веднага, сгънах хартията и я прибрах в джоба си. — Но ние няма да копаем тук. Това място е празно като банковата ти сметка. Ще се върнем да го направим на обект „В“.

Запалих нова цигара и се замислих за момент. Чудех се колко да им разкажа от онова, което бях проучвал и обмислял цели пет години, тренирайки се дори да не загатвам нищичко на никой друг. Вътрешно бях сигурен, че каквото и да кажа, то няма да промени нещата, но самите думи категорично не искаха да бъдат изречени.

Все пак, накарах се да започна:

— Спомняте ли си Събхаш Вастра, мъжът, който държи кафенето, където ви срещнах. Той дойде на Венера с военните. Беше специалист по оръжията. Тъй като няма цивилно поприще за такъв специалист, захвана се с кафенето, когато го уволниха, но в службата си бе стигнал доста високо.

— Искаш да кажеш, че в тази зона има оръжия на хичите? — попита Дорота.

— Не, Досега никой не е намирал оръжие на хичите. Но са открили мишени.

На практика изпитвах чисто физическо затруднение да изрека следващата част, ала все пак успях.

— Както и да е, Съб Вастра казва, че са мишени. По-големите началства не са сигурни и мисля, че въпросът засега е заровен в някоя военна база. Това, което са намерили, са триъгълни парчета от материала, използван от хичите за стените на тунелите — същото онова синьо, светещо вещество. Около дузина са и върху всички тях има изображения с радиални линии, разпръскващи се от една точка. Съб казва, че му приличали на мишени. Били пробити с нещо, което ги е накарало да се ронят като тебешир. Знаете ли начин, по който това може да стане върху материала от стените на хичите?

Дори щеше да отговори, че не знае, но Кочнър я прекъсна.

— Това е невъзможно — заяви той спокойно.

— Правилно, същото казват и големите началства. Решили са, че трябва да се е получило по време на изработването им с някаква цел, която никога няма да разберем. Но Вастра не е съгласен. Твърди, че те много точно наподобявали хартиените мишени от стрелбището под базата. Има свидетелства, че е прав. Не доказателства. Само свидетелства.