Фредерик Пол - Венериански търговци

По радиото пристигаше поредното запитване, ето какво беше.

— Върви да отговориш — изръмжа Кочнър от другия край на въздухолета.

Превключих на слушалки, както бях свикнал. Във въздухолета човек почти не може да говори, без останалите да го чуват, и аз използвах всяка, дори нищожна възможност за изолация. Обаждаха се от базата, една сержантка от свързочниците на име Литълнийс. Отговорих сърдито на повикването, защото бях изпуснал още една възможност да изстискам от Дорота информация за шефа й.

— Нещо лично за теб. Оди — рече сержант Литълнийс. — Наблизо ли е господинчото ти?

Литълнийс и аз отдавна разговаряхме по радиото, така че някаква нотчица във веселия й тон ме смути. Не се обърнах към Кочнър, но знаех, че слуша — само моите думи, разбира се, заради слушалките.

— Вижда се, но не приема — отвърнах аз. — Какво имаш за мен?

— Малко новинки — измънка тя. — Пристигнаха по сателитната мрежа преди няколко минути. Само за информация. Ние не трябва да правим нищо, но може би на теб ще се наложи, сладурче.

— Приемам — казах аз, като втренчено изучавах пластмасовия корпус на радиостанцията. Сержантката изхихика.

— Капитанът на чартърния самолет на твоя господинчо би искал да си поприказва с него, когато го открие. Нещо спешно трябва да е, защото…

За миг връзката сякаш прекъсна.

— Да, база — потвърдих аз. — Получаваме сигналите ви със сила десет.

Сержантката отново изцвили весело, но този път не бе хихикане, а направо кикот.

— Новината е — каза тя, — че чекът му за чартърния полет не е бил приет. Искаш ли да знаеш какво са отговорили в банката? Никога няма да се сетиш! „Няма достатъчно пари“, ето какво са отвърнали.

Болката под долните десни ребра бе постоянна, но точно сега изглежда се усили още повече. Изскърцах със зъби.

— Сержант Литълнийс — изграчих аз, — можете ли… ъ… да проверите това предположение?

— Съжалявам, сладурче — изписука тя съчувствено в ухото ми, — но няма никакво съмнение. Капитанът поискал проверка на кредитната сметка на клиента ти и тя се оказала празна. Когато го върнеш във Вретеното, ще го чака съдебно разпореждане.

— Благодаря за синоптичните сведения — отвърнах глухо. — Ще проверя времето, преди да излетим.

Изключих радиото и се втренчих в богатия ми клиент-милиардер.

— Какво, по дяволите, става с теб, Уолтърс? — изръмжа той.

Но аз не чувах гласа му. Чувах какво ми бе казал самодоволният Шарлатан. Уравненията не можеха да се забравят. Пари = нов черен дроб + оцеляване. Липса на пари = хепатична криза + смърт. А източникът ми на пари току-що бе пресъхнал.

Когато научите действително голяма новина, трябва да я оставите да попие във вас и да се разтвори изцяло, преди да реагирате на нея. Не става дума само да се предвидят последствията. Можете да се обзаложите, че веднага ги бях разбрал. Въпросът е да позволите на съзнанието ви да се върне в състояние на равновесие. Така че, за около минута се поразтакавах. Вслушвах се в музиката на Чайковски. Проверих дали радиото е изключено, за да не консумира напразно енергия. Разгледах нарисуваното от скенера. Щеше да е хубаво да се покаже нещо, но както вървяха нещата, нямаше да се покаже и, разбира се, действително не се показа. Появиха се няколко бледи сенки на ехото. Нищо обаче, което да има формата на тунел на хичите и да е достатъчно ярко. Все още получавахме данни, но нямаше как тези бледи картини да се превърнат в мечтания залеж, който би могъл да спаси всички ни, включително разореното копеле Кочнър. Огледах, колкото можах, от небето, за да видя какво е времето. Нямаше особено значение, но част от високите бели каломелни 4 4 Каломел — сол, използвана като катализатор или за очистително в медицината. Бел. на преводача. облаци се плъзгаха сред пурпурните и жълти масиви на другите живачни халогениди. Гледката беше красива, само че в този момент аз я мразех.

Кочнър бе забравил омлета си и ме наблюдаваше замислено. Както и Дори, която все още държеше свределите, увити в хартията със смазка. Усмихнах й се.

— Хубава е — отбелязах, имайки предвид музиката. Окландската филхармония тъкмо започваше онази част, в която малките лебеди излизат ръка за ръка и танцуват бързо, скокливо па-дьо-катр. Откъсът винаги е бил един от любимите ми в „Лебедово езеро“. — По-късно ще чуем края — добавих аз и спрях музиката.

— Много хубаво — сопна се Кочнър. — Какво ти става?

Седнах върху един кашон на иглу и запалих цигара, защото една от настройките, които вътрешната ми система бе извършила, беше да реши, че не е нужно да се тревожим повече за запасите ни от кислород.