Фредерик Пол - Венериански търговци

— Уолтърс — изръмжа той, — ще бъдеш отчаян, когато ти кажа да бъдеш отчаян. Все още мога да спра изплащането на чека.

— Не, не можеш. Профсъюзът няма да ти разреши. Разпоредбите по този въпрос са пределно ясни. Длъжен си да платиш, освен ако не пожелая да се подчиня на законосъобразно нареждане. Не можеш да ме накараш да направя нищо, което е против закона, а влизането във военната зона е сериозно нарушение.

Кочнър премина към студена война.

— Не — рече той меко, — по този въпрос грешиш. Ще е нарушение на закона, само ако някой съд го определи като такова, след като сме го извършили. Ще си прав, само ако адвокатите ти са по-хитри от моите. А честно казано, Уолтърс, плащам на адвокатите си, за да са най-добрите.

Проблемът беше, че той имаше право, дори по-голямо право, отколкото предполагаше, защото черният ми дроб беше изцяло на негова страна. Не можех да чакам никакво съдебно решение, тъй като без пари и без трансплантант просто нямаше да живея толкова дълго.

Дори, която слушаше с нейното симпатично изражение на приятелска заинтересованост, отново се намеси.

— Ами тогава какво ще кажете за следното? Вече сме кацнали тук. Защо не изчакаме да видим сондите? Може да попаднем на нещо, което да е по-добро дори от обект „В“…

— Тук няма обект, заслужаващ внимание — отвърна той, без да я погледне.

— Защо, Бойс? Откъде знаеш това? Още не сме свършили със сканирането.

— Слушай какво, Дорота — каза той, — чуй ме внимателно този път и не спори повече. Уолтърс ни разиграва. Забелязваш ли къде се намираме сега?

Той мина покрай мен и пусна програмата за изобразяване на цялата карта — нещо, което донякъде ме изненада, защото не предполагах, че знае как да го направи. Картата се появи с виртуални изображения на местоположението ни, на шахтите, които бяхме вече прокопали, на големия неправилен контур на военната зона върху схемата с масконите и навигационните спомагателни символи.

— Виждаш ли? Вече дори не сме в областите с висока концентрация на маса. Така ли е, Уолтърс? Опитахме на всички подходящи места и не намерихме нищо?

— Донякъде сте прав, господин Кочнър — отговорих аз, — но не мислете, че ви разигравам. На това място наистина има голяма вероятност. Можете да видите на картата. Не се намираме над никой от масконите, така е, но сме точно между два от тях, лежащи доста близо един до друг. Понякога се случва да намерим тунел, свързващ два лабиринта, и именно той да е по-близо до повърхността от който и да е друг в системата. Не мога да гарантирам, че ще попаднем на нещо, но не е и невъзможно.

— А е просто дяволски невероятно, така ли?

— Е, не по-невероятно откъдето и да е другаде. Преди десетина дни ви казах, че получихте резултат срещу парите си още в самото начало, когато изобщо открихме тунел на хичите, макар и отворен. Във Вретеното има лабиринтни плъхове, копали по пет години, без да попаднат дори на това. — Замислих се за малко, след което добавих: — Предлагам ви сделка.

— Слушам.

— Кацнали сме тук и най-малкото има някакъв шанс да открием нещо. Нека да опитаме. Ще пуснем сондите и ще видим какво ще покажат. Ако сканирането даде положителен резултат, ще копаем. Ако ли не — тогава ще помисля дали да не се насочим към обекта „В“.

— Ще помислиш! — изрева той.

— Не ме насилвай, Кочнър. Не знаеш с какво се залавяш. Военната зона не е място, където можеш да си правиш шеги. Онези момчета първо стрелят и после питат кой е, а на Венера няма полиция или съд, дето да им потърсят сметка.

— Не знаех — рече той след кратка пауза.

— Точно така, господин Кочнър — потвърдих аз, — и затова ми плащате. Аз знам.

— Да, навярно знаеш — съгласи се той, — но дали ми казваш истината, е отделен въпрос. Хеграмет никога не е споменавал нищо за тунели между масконите.

Той ме погледна с напълно непроницаемо изражение, за да види как ще реагирам на това, което току-що бе казал.

Не му отговорих. Всъщност, отвърнах му със същото непроницаемо изражение. Чаках да видя какво ще последва по-нататък. Почти бях сигурен, че няма да започне да ми обяснява откъде знае името на Хеграмет и какво вземане-даване е имал с най-големия земен специалист по тунели на хичите. И той наистина не го стори.

— Пусни сондите, а ние ще се опитаме още веднъж да приемем твоето решение — каза той за финал.

Изстрелях сондите и те всички се разположиха на подходящи места, след което задействаха шумогенераторите. Седях и наблюдавах появата на първите линии от сканирането, като че ли очаквах да получа полезна информация от тях. Това беше невъзможно, разбира се, но можеше да послужи като добро оправдание за човек, който иска да остане насаме с мислите си.