Фредерик Пол - Венериански търговци

И двамата крещяха, задаваха въпроси и отправяха поздравления, но аз ги спрях.

— Влезте — наредих им. — Вижте сами.

На практика не бе нужно да стигат чак дотам. Можеха да забележат цвета още когато коленичиха, за да пропълзят вътре.

Последвах ги и затворих люка. Причината бе съвсем проста. Докато не се пробие отвор, няма значение какво вършите. Но във вътрешността на запазил се непокътнат тунел на хичите налягането е само малко по-голямо от нормалното на Земята. Ако няма херметически затворен купол, в мига, в който се направи пробив, атмосферата на Венера със своите 20 000 милибара ще нахлуе заедно с горещината, наносите и всичко останало. Ако тунелът е празен или ако онова, което се намира в него, е просто и устойчиво вещество, могат и да не се причинят никакви вреди. Но ако сте попаднали на съкровище, ще унищожите за половин секунда това, което е чакало четвърт милион години.

Събрахме се около шахтата и аз посочих надолу. Свределите бяха издълбали чиста шахта — седемдесет сантиметра на малко повече от метър, със заоблени ъгли. На дъното й можеше да се види студеният син блясък на външната част от стената на тунела, затрупана единствено от изкопания материал, който не си бях направил труда да изхвърля.

— И сега какво? — запита Бойс. Гласът му бе дрезгав от възбуда, което, впрочем, беше съвсем естествено.

— Сега ще трябва да си проправим пътя по-нататък с огън.

Накарах клиентите си да се отдръпнат колкото се може по-надалеч, съвсем близо до купчината изровена пръст, и взех огнеметите. Вече бях поставил стойка с макара над шахтата и без проблеми ги пуснах с кабела им, докато не достигнаха на няколко сантиметра над покрива на тунела. Тогава ги възпламених.

Не мислите, надявам се, че каквото и да направи човек, би могъл да промени температурата на повърхността на Венера, но тези огнени свредели са нещо специално. В малкото пространство на иглуто горещината стана такава, че охлаждащите системи на скафандрите ни се претовариха за секунди.

— О! — възкликна Дорота. — Струва ми се… че ще…

Кочнър я хвана.

— Припадай, ако искаш — рече той грубо, — но не повръщай. Уолтърс? Колко дълго още ще трябва да търпим това?

На мен не ми беше по-леко, отколкото на тях. Дори след дългогодишна практика не може да се свикне с нещо, което е все едно да стоиш пред широко отворената врата на фурна.

— Може би минута — изпъшках аз. — Чакайте… Ето готово!

В действителност мина малко повече време — навярно деветдесет секунди. Алармените сигнали на скафандъра ми пищяха през по-голямата част от това време. Но скафандрите бяха предвидени за такова претоварване и докато не се сваряхме в тях, нищо нямаше да им стане.

Накрая всичко свърши. Масивен кръг с диаметър половин метър се откъсна от покрива на тунела, пропадна на една страна и остана да виси така.

Изключих огнеметите и в продължение на няколко минути и тримата дишахме тежко, докато охлаждащите системи се справиха с претоварването.

— Уф! — рече Дорота. — Доста трудно беше.

Погледнах към Кочнър. В светлината, която се процеждаше от шахтата, можех да видя, че е смръщен. Не казах нищо. Само включих огнеметите за още пет секунди, за да се доизреже кръгът докрай и той падна в тунела. Чухме го как тупна. Тогава включих предавателя на шлема си.

— Няма разлика в налягането — отбелязах. Той стоеше все така намръщен и мълчалив.

— Което означава, че е бил отворен — продължих аз. — Ще се върнем във въздухолета и ще си починем малко, преди да продължим.

— Оди! — извика Дорота. — Какво те прихваща? Искам да сляза долу и да видя какво има в тунела!

— Млъкни, Дори — обади се Кочнър горчиво. — Не чу ли какво каза той? Това е провал.

Е, винаги има надежда един отворен тунел да е разхерметизиран по сеизмологични причини, а не от огнемета на някой лабиринтен плъх. Ако беше тъй, в него все пак можеше да се намери нещо ценно. Нямах сърце да убия изведнъж целия ентусиазъм на Дорота.

Така че се спуснахме — един по един надолу по кабела — в тунела на хичите. И се огледахме.

Беше съвсем пуст, каквито са повечето от тях. Поне докъдето можехме да видим. А това на практика не бе много далеч, тъй като другият проблем при отворен тунел е, че човек се нуждае от специално оборудване, за да го изследва. След претоварванията, които бяха понесли, скафандрите ни щяха да издържат още час-два, но не много повече. Така че, след като изминахме около половин километър надолу по тунела, без да открием нищо, и двамата теранци пожелаха да се върнем във въздухолета.