Фредерик Пол - Венериански търговци

Дори и Кочнър като че ли малко се стреснаха, щом видяха да им махам с ръка, но останаха заедно, наблюдавайки ме през тройните стъкла на скафандрите си. Включих радиото.

— Искате ли да влезете и да погледате как започва? — извиках аз. И двамата кимнаха в шлемовете си.

— Тогава елате — поканих ги и пролазих през люка. Когато ме последваха, им направих знак да го оставят отворен.

Поради наличието на нас тримата и на оборудването за копане, иглуто изглеждаше по-тясно от въздухолета. Двамата се отдръпнаха встрани, доколкото можеха, приведени покрай заоблената стена, докато аз пуснах свределите, проверих дали са вертикални и проследих как излизат първите спирали на изкопаното от тях.

Порите на иглуто поглъщаха голяма част от звука, ала въпреки това шумът вътре е още по-непоносим от виенето навън. Когато реших, че са видели достатъчно, им махнах да изпълзят обратно, след което ги последвах и аз, затворих люка и ги отведох обратно във въздухолета.

— Дотук добре — казах, като смъкнах шлема и поразхлабих скафандъра. — Мисля, че трябва да се прокопаят около четирийсет метра. Можем да почакаме.

— Колко време ще отнеме?

— Навярно около час. Правете каквото ви хрумне. А това, което аз ще сторя, е да си взема душ. После ще видим докъде сме стигнали.

Едно от хубавите неща, когато на борда са само трима души, е, че не трябва да се безпокоите особено за режима на водата. Учудващо е колко бързо може да ви съживи един душ, след като добре сте се изпотили в скафандъра. Когато излязох, чувствах се отново готов за всичко.

Бях дори в състояние да хапна малко от изтънчената гозба на Бойс Кочнър, но за щастие не се наложи. Дорота бе поела кухнята и приготвеното от нея бе просто, леко и най-вече неотровно за мен. Ако тя продължаваше в същия дух, сигурно щях да остискам достатъчно дълго, за да си получа хонорара. В първия момент се учудих какво я е накарало, но после си помислих, че тя сигурно има голям опит. С всичките му резервни части Кочнър несъмнено бе на по-строга диета от моята.

Е, „строга“ не точно в същия смисъл, тъй като едва ли щеше да умре, ако не я спазва.

Според автоматичните звукови сонди най-високата точка на тунела, който бях отбелязал с „А“, или каквото и да е там, се намираше близо до малката сляпа клисура, в която се бяхме приземили.

Така че, имахме страшен късмет. Съществуваше голяма вероятност да сме точно над самия вход, построен от хичите.

Всъщност, късметът ни не се състоеше в това, че бихме могли да използваме входа така, както са го използвали те. Едва ли имаше някаква надежда механизмите му да са се запазили в продължение на четвърт милион години, след като една голяма част от тези механизми са били изложени на силни ветрове, отмиване и химическа корозия. Хубавото бе, че ако тунелът е излизал тук, щеше да е относително лесно да се прокопае шахта до него. Дори за четвърт милион години не може да се получи достатъчно твърда скала, особено ако няма вода от повърхността, която да разтваря твърдите вещества и да образува плътни утайки.

До известна степен събитията се развиваха точно така, както се надявах. Това, което бе отгоре, не беше много по-твърдо от пепелив пясък и свределите го пробиха доста бързо. Прекалено бързо, бих казал. Когато се върнах в иглуто, то бе запълнено почти цялото с вече изкопания материал и аз с мъка успях да се добера до машините, за да превключа свредела така, че да изхвърля изровеното през входния люк.

Работата бе скучна и мръсна, но не отне много време.

Не си направих труда да се върна във въздухолета. Съобщих на Бойс и Дорота по радиото какво се бе случило, докато те ме наблюдаваха през илюминаторите. Предполагам, казах им аз, че вече сме близо до целта.

Но не споменах точно колко близо. В действителност, бяхме само на метър или два от посочената дълбочина на аномалията, така че дори не си играх да вадя цялата изкопана пръст. Просто направих място за маневриране и пренасочих свределите. След пет минути изкопаният материал започна да се отличава с бледосинкавия си блясък, което бе знак, че сме попаднали на тунел на хичите.

Десет минути по-късно включих предавателя на шлема си и извиках:

— Бойс! Дори! Попаднахме на тунел!

Или бяха ме чакали в скафандрите си, или ги бяха облекли по-бързо от който и да е лабиринтен плъх. Отворих люка и се запътих да им помогна, а те вече излизаха от въздухолета, преодолявайки с труд насрещния вятър, за да стигнат до мен.