Фредерик Пол - Венериански търговци

Показах им аномалиите една по една. Кочнър ги разглеждаше замислено. След малко Дорота попита:

— Искаш да кажеш, че всичко това са неизследвани тунели?

— Не. Макар че бих желал да е така. Но първо, който и да е от тях или даже всичките може да са изследвани от някой, дето не си е направил труда да го регистрира. Второ, не е задължително да са тунели. Може да са разломи, насипи или малки реки от някакъв разтопен материал, който е изтекъл отнякъде, втвърдил се е и е бил затрупан преди милион години. Единственото, което знаем със сигурност засега, е, че вероятно няма неизследвани тунели в този район, освен на онези осем места.

— Тогава, какво ще правим?

— Ще копаем. И ще видим на какво сме попаднали.

— Къде ще копаем? — попита Кочнър.

Посочих точно до яркия триъгълен знак на въздухолета ни.

— Ето тук.

— Понеже това е най-надеждното място ли?

— Е, не е задължително да е така. — Обмислях какво да му кажа и реших, че все пак най-доброто ще е истината. — Има три места, които изглеждат по-надеждни от останалите; ей сега ще ги обознача. — Зададох ги на управлението на картата и край най-добрите зони веднага се появиха три букви: А, Б и В. — „А“ е точно под клисурата, където се намираме, така че ще започнем да копаем там.

— Тези трите, защото са най-широки ли?

Кимнах, донякъде раздразнен от схватливостта му, въпреки че предположението бе доста очевидно.

— Но „В“ е най-широката от всички. Защо не пробваме най-напред нея?

Внимателно подбрах думите си.

— Защото ще трябва да преместим въздухолета. Тя е отвъд границите на сканирането, което означава, че данните не са толкова точни, колкото са за онова, което е под нас. Но не тази е най-важната причина. От много по-голямо значение е фактът, че „В“ се намира в края на зоната, която нашите нервни приятели ни съветват да не приближаваме.

Кочнър се засмя недоверчиво.

— Искаш да кажеш, че ако намериш наистина недокоснат тунел на хичите, ще стоиш настрана от него, само защото някакво войниче ти е подвикнало да не ходиш там?

— Проблемът все още не е такъв — отвърнах аз. — Разполагаме със седем аномалии, които можем да изследваме съвсем законно. Освен това, военните ще ви проверяват от време на време, особено през първите няколко дни.

— Добре, да предположим, че ги изследваме и не намерим нищо — настоя Кочнър. — Какво ще правим тогава?

Поклатих глава.

— Никога не бързам да си прося неприятности. Нека огледаме първо законните.

— Но да предположим, все пак.

— По дяволите, Бойс! Откъде да знам?

Той престана да ми натяква, но намигна на Дори и подхвърли:

— Какво ти казвах, скъпа? Оди е по-голям бандит от мен.

През следващите два-три часа нямахме много време да говорим за теоретични възможности, защото бяхме твърде заети с конкретни задачи.

Най-големият проблем бе огромното количество горещ газ, изтичащ под налягане; трябваше да се пазим от него, за да не ни убие. Собственият ми скафандър срещу такава горещина бе пригоден за тялото ми, разбира се, така че само проверих инсталациите и резервоарите. За Бойс и Дорота имаше скафандри, взети под наем. Платиха висока цена за тях и скафандрите бяха добри, но добър не означава съвършен. Накарах ги да ги облекат и съблекат дузина пъти, докато проверявах съединенията и напрежението на различни места, преди да ги нагодя, доколкото мога. Когато излизате на повърхността на Венера, трябва да сте готов да компенсирате доста високи температури и налягане. Скафандрите са дванайсетслойни, с девет степени на свобода на основните стави. Нямаше да пропуснат и не за това се безпокоях. Онова, което ме притесняваше, бе удобството им, защото съвсем малко търкане или убиване може да стане сериозен проблем, когато няма как да се избегне.

В края на краищата, подготвих ги достатъчно добре като за първи опит и всички се скупчихме в шлюза, а след това излязохме на повърхността на Венера.

Все още се намирахме в зоната на нощта, но тук от слънцето достига толкова много разсеяна светлина, че наистина тъмно е само през една четвърт от времето. Накарах ги да се поразтъпчат за свикване около въздухолета, като се накланят срещу вятъра и се държат за перилата по стените на кораба, докато аз се приготвих за копането.

Измъкнах първото ни „мигновено“ иглу, довлякох го до избраното от мен място и го включих. Докато пушеше, то се изду като онази стара детска играчка, наричана „Змията на фараона“, излъчвайки светлина и изхвърляйки пепел. Издигна се около мястото и се превърна в купол без отвор. Бях вече разположил прожектора в средата и приготвил люка за влизане. Докато иглуто растеше, нагласих ръчно люка, за да се получи плътно сцепление и още от първия път успях да го прилепя безупречно.