Фредерик Пол - Венериански търговци

— Не. Но други са губили. Годишно умират около пет-шест.

— Такива проценти не ме смущават — каза Кочнър. — Всъщност, не това бе лекцията, която имах предвид, Оди. Естествено, бих искал да науча как да остана жив, но предполагам, че тъй или иначе ще ни го кажеш, преди да излезем от въздухолета. Онова, което искам да знам, е какво те накара да избереш точно този маскон за изследване.

Този старчок със загоряло мускулесто тяло започваше да ме дразни. Имаше лошия навик да задава въпроси, на които не искам да отговоря. Съществуваха причини, поради които бях избрал мястото, и които бяха свързани с около пет години проучване, доста копане и кореспонденция на стойност около четвърт милион при цени за космическа поща с хора на Земята като професор Хеграмет.

Не исках обаче да излагам всичките си аргументи. Имаше около дузина места с възможна възвращаемост, които наистина възнамерявах да изследвам. Ако това бе едно от тях, той щеше да се върне от експедицията по-богат от мен — така е казано в договорите, които подписваме: 40 процента на откривателя, 25 процента на водача и останалото за правителството. И това щеше да му е предостатъчно. Ако мястото обаче не донесеше нищо, не желаех Кочнър да наеме някой друг водач до обекти, които си бях набелязал.

— Наречете го добре проучено предположение — казах кратко. — Обещах да ви заведа в тунел, в който никой не е стъпвал, и се надявам да удържа обещанието си. А сега нека приберем храната. До кацането остават десет минути.

След като всичко бе завързано здраво и ние затегнахме коланите си, отново се спуснахме надолу от относително спокойните пластове сред силните ветрове.

Намирахме се над големия централен южен масив, висок почти колкото възвишенията около Вретеното. Именно на тази височина атмосферата на Венера е най-активна. В низините и в дълбоките гънки на кората налягането е около петдесет хиляди милибара, че и повече. Моят въздухолет не би го издържал твърде дълго, нито който и да е друг, като изключим специалните изследователски и военни модели. За щастие, хичите не са се интересували от низините. Нищо от останките им не е намерено в зона, разположена по-ниско от двадесет бара. Което не означава, че няма и такива останки, разбира се.

Както и да е. Проверих местоположението ни върху виртуалния глобус и на по-подробните карти и пуснах автоматичните звукови сонди. Ветровете ги разхвърляха из целия район още в мига, в който се озоваха на свобода. Нямаше особено значение къде ще паднат, а че ще са в широки граници, беше голямо предимство. Отначало полетяха като копия, после се понесоха подобно на сламки, докато най-накрая малките им реактивни двигатели се включиха и насочващите устройства ги спуснаха на повърхността.

Всички сонди кацнаха благополучно. Човек не винаги има такъв късмет, така че това безспорно бе добро начало.

Проверих местата им върху подробните карти — бяха разположени в приблизително равностранен триъгълник, което и се искаше от тях. После включих скенера и започнах да кръжа над района.

— А сега какво? — попита Кочнър. Забелязах, че Дорота си бе сложила отново тампоните в ушите, но той не искаше да пропусне нищо.

— Ще изчакаме сондите да сканират наоколо за тунели на хичите. Ще отнеме няколко часа. — Докато говорех, спуснах въздухолета през слоевете, близки до повърхността. Започнахме да се мятаме насам-натам. Тласъците станаха доста силни, както и шумът.

Открих обаче онова, което търсех — образувание на терена, подобно на сляпа клисура, и пъхнах въздухолета там само след един-два по-опасни момента. Кочнър наблюдаваше много внимателно и аз се усмихнах вътрешно. Ето къде бе необходимо пилотското умение, не по пътя или над подготвените площадки около Вретеното. Ако той можеше да се справи с подобна маневра, не би имало нужда от някой като мене.

Мястото изглеждаше добро, така че изстрелях четири задържащи котви с взривни глави, които се разтваряха под почвата. Опънах ги яко — всичките бяха захванали здраво.

Това също бе добър признак. Доволен от себе си, разкопчах колана и се изправих.

— Ще останем тук поне ден-два — казах аз. — Ако имаме късмет, и повече. Как ви се стори пътуването?

Дорота извади тампоните от ушите си, тъй като стените на клисурата приглушаваха рева на бурята до монотонно шипене.

— Радвам се, че не ми прилоша — отвърна тя.

Кочнър изглежда мислеше за нещо друго и не отговори. Докато изучаваше таблото за управлението, той запали нова цигара.