Фредерик Пол - Венериански търговци

Сигурно се учудвате как е възможно човек да спи между зъбите на южния горещ полярен вихър. Изобщо не е толкова трудно. Необходимо е само да сте напълно изтощен и съвсем отчаян. Спането не е като да се зашие отпран ръкав, то е начин да се изключи светът, когато е твърде неприятен за гледане. Какъвто бе и нашият.

Венера обаче е последното убежище, подходящо за пуританска етика. Знаех, че мога да се смятам за умрял, но чувствах, че трябва да върша нещо. Отдръпнах се от Дори, уверих се, че скафандърът й е вързан за предпазните перила в основата на иглуто, и се изправих. Необходимо ми бе пълно съсредоточаване, за да мога да стана, и това изключи мислите ми почти толкова успешно, колкото и съня.

Хрумна ми, че в тунела може все още да има осем или десет живи хичи, които навярно са чули чукането ми и са отворили дъното на шахтата, за да ни помогнат. Така че, пропълзях в иглуто, за да проверя.

Погледнах надолу в шахтата. Не. Нямаше отвор. Беше си все същата сляпа дупка, която изчезваше в мръсното, тъмно, невидимо пространство отвъд обхвата на лампата върху шлема ми. Проклех хичите, които не ни бяха помогнали, и ритнах малко изровена пръст в шахтата, за да падне върху несъществуващите им глави…

Пуританската етика ме човъркаше и аз се чудех какво да сторя. Да умра ли? Е, да, но това така и така го правех достатъчно бързо. Нещо по-конструктивно?

Спомних си, че човек винаги трябва да оставя нещата по местата им, както ги е заварил, тъй че свалих свределите и ги прибрах в кутията им. После сритах още пръст в безполезната дупка, за да си направя място, седнах и се замислих.

Питах се къде бяхме сгрешили толкова спокойно, сякаш всичко това бе просто игра на шах.

В съзнанието си все още виждах изображението на скенера. Беше ярко и отчетливо, така че тук определено имаше нещо. Направо бе нелепо, че не бяхме сполучили.

Защо не бяхме сполучили?

След известно време реших, че знам отговора на този въпрос.

Хора като Дори и Кочнър си представят, че сеизмичното сканиране е нещо като подземна карта на Далас, където всички канализационни тунели, шахти и тръби на водоснабдяването са маркирани, тъй че копаеш, където ти сочи картата, и намираш онова, което търсиш.

Тук обаче не е точно така. Сканирането дава мъглява и приблизителна картина. Тя се изгражда в продължение на часове, като се измерва ехото от терена. Прилича на плетеница от сенки на паяжина, много по-широка от действителен тунел и неясна по границите. Когато я погледнете, си давате сметка, че някъде сред сенките има нещо, дето ги предизвиква. Граничен пласт между скали или джоб с пясък. Надявате се да е тунел на хичите. Каквото и да е, то е някъде там, но не знаете точно къде. Ако е тунел, широк двайсетина метра, което е горе-долу нормалният размер за свързващ проход на хичите, при сканирането той ще изглежда широк петдесет, а може би и сто метра.

Така че, къде да копаете?

Ето защо е нужно изкуството на търсачите. Трябва да направите добре обосновано предположение.

Можете да копаете в точния геометричен център — стига да имате късмета да видите къде е той. Това е най-лесният начин. Можете да копаете там, където плетеницата е най-гъста, както правят средноинтелигентните иманяри и което води до резултат приблизително в половината от случаите. Можете да направите и това, което направих аз, тоест да се опитате да мислите като хичите. Разглеждате сканираното изображение като цяла система и се опитвате да отгатнете кои точки са искали да свържат. После си изграждате въображаема схема, в която определяте къде бихте прокарали тунела, ако сте хичи-инженер, и копаете някъде по трасето.

Това и бях направил, но очевидно грешах.

Струваше ми се обаче, че със замъгления си мозък започвах да разбирам къде съм сбъркал.

Представих си изображението на скенера. Правилното място за копане се намираше точно където бях кацнал, но аз, естествено, не можех да поставя иглуто там, защото въздухолетът пречеше. Така че го инсталирах десетина метра по-нагоре. Сигурен бях, че не сме сполучили заради тези десет метра.

Останах доволен от себе си, загдето го проумях, въпреки че не виждах какво променя това на практика. Ако разполагах с още едно иглу, с удоволствие щях да опитам отново, при условие, че издържа дотогава. Но в момента беше без особено значение, защото нямах друго иглу.

Така че, седях на ръба на тъмната шахта, кимах мъдро над умението си да решавам проблеми и клатех от време на време краката си, сипейки надолу буци от изкопаното. Мисля, че това бе частица от някакво самоубийствено желание, защото сегиз-тогиз ми се струваше, че най-доброто, което можех да сторя, е да скоча в шахтата и да срина пръстта върху себе си.