Майкъл Конъли - Ехо парк

Това заключение доведе до отговор на въпроса, изписан най-отдолу в бележника:

Кой има полза?

Бош взе писалката и написа:

Антъни Гарланд — Ханкок Парк.

Цели тринадесет години инстинктът му нашепваше, че извършителят е именно Гарланд. Но това беше само инстинкт, лишен от подкрепата на каквито и да било доказателства. Разбира се, Бош все още не беше запознат с доказателствата, които евентуално се бяха появили сред изравянето на трупа и последвалата аутопсия, но силно се съмняваше, че изобщо има такива. Тринадесет години бяха прекалено дълъг срок, за да се запазят годни следи от ДНК и други улики, свързани с извършителя на престъплението.

Гарланд беше заподозрян по теорията за „жертвата-заместник“ — тоест, обзет от гняв срещу жената, която го е напуснала, престъпникът убива първата срещната, която прилича на нея. Психолозите наричат тази теория „прекалено далечна“, но в момента Бош беше твърдо решен да я постави в центъра на разсъжденията си. „Нека направим една рекапитулация — помисли си. — Антъни е син на петролния магнат Томас Рекс Гарланд, който притежава огромно имение в Хан-кок Парк. О’Шеа, от своя страна, се намира в разгара на ожесточена предизборна борба за поста областен прокурор, в която парите са единственото всемогъщо гориво. Следователно съвсем не е изключено Ти Рекс да е получил дискретно предложение, последвано от конкретна сделка и план за нейното осъществяване. О’Шеа получава парите, които ще му позволят да спечели изборите, Оливас заема поста главен следовател в прокуратурата, а Уейтс поема вината за убийството на Мари Жесто и автоматически снема всякакви подозрения от младия Гарланд“.

Бош знаеше по-добре от много хора колко е вярна поговорката, според която Лос Анжелис е слънчев град за хората в сянка. Не му беше трудно да приеме, че Оливас с готовност се е включил в схемата. Още по-малки бяха съмненията му, че амбициозен кариерист като О’Шеа ще откаже до продаде душата си на дявола срещу една толкова съблазнителна перспектива.

„Бягай, страхливецо! К’во стана с шибаната ни сделка, а?“

Извади мобилния телефон и набра номера на Кейша Ръсел в „Таймс“. След няколко сигнала за свободно се сети да си погледне часовника. Минаваше пет.

По това време се залагаше сутрешното издание и Кейша със сигурност нямаше да си губи времето с телефонни разговори. Остави й съобщение да се обади и изключи телефона.

Реши, че вече си е заслужил една бира. Отиде в кухнята и извади от хладилника бутилка „Анкор Стийм“. Излезе на верандата и отправи поглед към оживената магистрала в подножието на хълма. Часът на задръстванията беше влязъл в правата си. Колите пълзяха едва-едва сред невъобразимата какофония от клаксони. За щастие къщата беше достатъчно далеч и нивото на шума беше съвсем поносимо. Изпита задоволство, че в момента е тук на верандата, а не долу — сред огромното задръстване.

Телефонът му иззвъня. Той го свали от колана си и погледна екрана. Беше Кейша Ръсел.

— Извинявай, но отговорният редактор за утрешния брой ме извика във връзка с един материал — каза тя.

— Надявам се, че си изписала името ми правилно — подхвърли Бош.

— Колкото и да ти е чудно, в този материал изобщо не се споменава името ти — отвърна тя.

— Радвам се.

— Какво ще ми предложиш?

— Хм. Всъщност се надявах ти да направиш нещо за мен…

— Че как иначе? Казвай!

— В момента си политически репортер, нали? Предполагам, че имаш поглед върху спонсорирането на партии и отделни политически фигури…

— Имам. Държа на отчет всяко дарение към политиците, които наблюдавам.

Бош се върна в дневната и намали музиката.

— Въпросът ми е неофициален, Кейша. Знаеш ли кой подкрепя кампанията на О’Шеа?

— На О’Шеа ли? Защо питаш?

— Ще ти обясня всичко, но когато му дойде времето. В момента имам спешна нужда от тази информация.

— Защо винаги ми погаждаш един и същ номер, Хари?

Това беше самата истина. Бяха го правили многократно, но Бош бе успял да спечели доверието й, тъй като винаги изпълняваше обещанията си. Нито веднъж не я преметна, нито веднъж не я подведе. Затова беше сигурен, че въпросът й е само фасада, просто за да не приеме молбата му веднага. И това влизаше в играта.

— Знаеш защо — отвърна той, влизайки в ролята си. — Помогни ми сега, а когато му дойде времето, и аз ще ти помогна.

— Много ми се ще да разбера какво точно означава това „когато му дойде времето“ — недоволно въздъхна тя. — Задръж така…