Майкъл Конъли - Ехо парк

— Майната му на медальона, Хари! — гневно повиши глас Прат. — Ще си купиш нов само за десетачка! Стой далеч от това разследване, моля те! Прибирай се и чакай на телефона. Ясно ли е?

— Ясно.

— Освен това криминалистите непременно щяха да ти намерят шибания медальон, ако наистина си го изгубил там! — добави началникът все така гневно. — Огледаха целия терен с металотърсач, нали търсеха гилзи!

— Уф, бях забравил — промърмори Бош.

— Поднасяш ли ме, Хари?

— Не, шефе. Наистина бях забравил. Дойдох да го потърся, защото нямаше какво да правя. Видях хората на Рандолф, ама реших да не им се обаждам. Не се сетих, че ще направят проверка на колата ми.

— Да, ама са я направили. И в резултат ми се обади оня Рандолф. Много добре знаеш, че не обичам такива издънки, Хари!

— Прибирам се у дома.

— Окей. И стой там.

Прат изключи телефона си, без да чака отговор. Бош затвори своя, подхвърли тежкия медальон във въздуха и подложи длан. Той падна със значката нагоре.

Бош поклати глава, пусна го в джоба си и тръгна към колата.

Заповедта да се прибере у дома беше толкова настойчива, че Бош инстинктивно отказа да й се подчини и след като напусна Бийчуд Кениън, подкара към „Сейнт Джоузеф“. Киз Райдър вече бе преместена в нормална болнична стая. В нея имаше още едно легло, празно — според неписаното правило на болничните заведения за осигуряване максимални удобства на ранените полицаи.

Тя все още изпитваше затруднения с говора, а и сутрешната депресия продължаваше да се усеща. Бош не остана дълго. На практика си тръгна само няколко минути, след като й предаде поздравите на Джери Едгар. Подкара към дома си, за да разтовари кашоните с документи, изнесени от отдел „Неразкрити престъпления“.

Сложи ги на пода в дневната, извади няколко папки и ги разпръсна върху масата за хранене. Внушителната купчина недвусмислено сочеше, че работата по нея е много и ще продължи с дни. Той пристъпи към уредбата и натисна няколко клавиша. Беше заредена с диска на онзи невероятен концерт на Колтрейн и Монк в Карнеги Хол. Дискът беше препрограмирай и първото парче, което прозвуча през тонколоните, се оказа „Доказателство“ — твърде многозначително заглавие за момента.

Като начало трябваше да направи пълна инвентаризация на това, с което разполагаше. Без нея нямаше Как да се ориентира откъде да започне. Един от най-важните документи безспорно беше копието от работния дневник на следствието срещу Рейнард Уейтс. Преди известно време то им беше предадено от Оливас, но нито Бош, нито Райдър бяха имали време да се запознаят подробно с него. На масата лежеше и дневникът по следствието за убийството на Фицпатрик, който Райдър беше изтеглила от архива, а също така и собственото му копие от документите по случая Жесто.

И накрая, на пода лежаха две кутии, съдържащи документацията от заложната къща на Фицпатрик — по-голямата част от нея беше почти негодна за анализ след пожара и действието на пожарникарските маркучи през размирната 1992 година.

Масата за хранене имаше малко странично чекмедже, вероятно за съхранение на прибори, но Бош държеше в него купчина бележници, писалки и флумастери, за да си записва на хартия най-важните пунктове на разследванията. След двадесет минути и три скъсани листа разсъжденията му заеха едва половин страница:

Ехо Парк => арест

Ехо Парк => бягство (Червената линия на метрото)

Кой е Уейтс? Къде е замъкът? (посока: Ехо Парк)

Бийчуд Кениън — постановка, фалшиви признания.

Кой има полза? Защо точно сега?

Свел глава над написаното, Бош потъна в дълбок размисъл. Съзнаваше, че двата последни въпроса на практика са отправната точка към решаването на ребуса.

Ако нещата се бяха развили по план, кой щеше да спечели от фалшивите признания на Уейтс? На първо място самият Уейтс, който щеше да избегне смъртното наказание. Но реалният печеливш щеше да е истинският убиец. Делото щеше да приключи, всякакви следствени действия щяха да бъдат прекратени. И истинският убиец щеше да избегне правосъдието.

Очите му отново се спряха на въпросите. Кой има полза? Защо сега? След кратко колебание размени местата им и отново потъна в размисъл. Изводът беше само един, напълно категоричен. Решението му да продължи следствието по случая Мари Жесто бе породило необходимостта от някакви действия. Сега, веднага. Без колебание и без отлагане. Явно неговите действия бяха предизвикали тревога, а следственият експеримент в Бийчуд Кениън беше организиран като отговор на упражнявания от него натиск.