Майкъл Конъли - Ехо парк

— Добре. А втората причина?

— Тук нещата стават доста объркани. — Бош въздъхна. — Безспорно вписването ме кара да повярвам в самопризнанието, но едновременно с това заплашва да ме извади от играта.

В очите на Рейчъл се появи недоумение.

— Я дай по-подробно.

— Това е моментът, в който се отклоняваме от твърдо установените факти и навлизаме в предположенията. Или теориите, догадките — наречи ги както искаш. Оливас вкарва обаждането в хронологията на разследването и ми го хвърля в лицето. Знае, че ако му повярвам, ще повярвам и на нещо друго: че в далечната деветдесет и трета с партньора ми сме допуснали огромна грешка, в резултат на която още много невинни хора губят живота си. Тоест на моята съвест ще тежат всичките жени, които Уейтс е ликвидирал оттогава.

— Ясно. Добре.

— Освен това моето отношение към Уейтс ще бъде поставено на чисто емоционална основа, на омразата. Защото цели тринадесет години аз търся убиеца на Мари Жесто, след което го намирам, но само за да установя, че на съвестта ми лежи един сериен убиец! Това е маневра, която трябва да ме обърка, да отвлече вниманието ми.

— От какво?

— От факта, че Уейтс не е убил Мари Жесто. Въпреки доброволното си самопризнание. То е резултат на някаква сделка с Оливас, а вероятно и с О’Шеа, те по неизвестни причини са го убедили да го направи, защото така и така е затънал до гуша по останалите обвинения. А аз бях толкова заслепен от омраза, че отказвах да видя истината. Пренебрегвах детайлите, Рейчъл. Обзет от огромното желание да скоча през масата и да го стисна за гърлото, изобщо не им обърнах внимание!

— Забравяш нещо — каза тя.

— Какво?

Сега тя се приведе над масата.

— Забравяш, че той ви е завел при трупа! — Каза го тихо, но настоятелно, очевидно отчиташе общественото място, на което разговаряха. — Как би могъл да го направи, ако не е извършил престъплението?

Бош кимна. Въпросът беше основателен, но той вече го беше обмислил от всички страни.

— Има такава възможност — ако Оливас го е инструктирал предварително. Спомни си приказката за Хензел и Гретел — ръсиш трохички и така нататък и маркираш трасето по точно определен начин. Следобед мисля да отскоча до Бийчуд. Бас държа, че ще открия маркерите…

Замълча, пресегна се през масата и размени недокосната си чиния с нейната, която вече беше почти празна. Рейчъл не възрази.

— Искаш да кажеш, че цялата експедиция е била постановка, имаща за цел да разсее съмненията ти — каза тя. — Уейтс е бил запознат с обстоятелствата около убийството на Мари Жесто, стоварва ги отгоре ти, а после, като истински Робин Худ, превежда малката ви група през гората и спира точно на мястото, на което е заровена жертвата.

— Точно това искам да кажа. Знам, че звучи малко невероятно, но когато човек анализира подробностите…

— Не малко, а много.

— Какво?

— Звучи много невероятно. Първо, откъде Оливас е запознат с подробностите, които съобщава на Уейтс? Откъде знае къде е заровено тялото на Жесто, за да може да маркира пътя дотам? Нима твърдиш, че Оливас е убил момичето?

Бош нетърпеливо въздъхна. Макар и логични, въпросите й започваха да го дразнят.

— Не твърдя нищо подобно. Твърдя, че е имал пряк контакт с убиеца. О’Шеа също. По някакъв начин истинският убиец е влязъл в контакт с тях и им е предложил сделка.

— Хари! Това вече е…

Рейчъл млъкна и поклати глава. Пръчиците премятаха парченцата риба в чинията, но рядко ги поднасяха към устата й. Келнерът се възползва от паузата, пристъпи към масата и разтревожено попита:

— Не ви ли харесва нашето сашими?

— Не, просто…

Едва сега осъзнала, че чинията пред нея е почти пълна, Рейчъл объркано замълча.

— Май… май не съм гладна…

— Не знае какво изпуска. — Бош широко се усмихна и намигна съзаклятнически на келнера. — Рибата беше великолепна.

Човекът разчисти масата и каза, че ще донесе листа с десертите.

— Рибата била великолепна, тъй ли? — Уолинг го изгледа с насмешка. — Ах ти, мошеник такъв!

— Извинявай.

Келнерът дойде с дебели папки под мишница, но те си поръчаха само кафе. Рейчъл потъна в мълчание, Бош търпеливо чакаше.

— И какво сега? — попита тя най-после.

— Не знам — въздъхна той.

— Кога за последен път изиска досието от архива?

— Преди пет месеца. Записът, който ти показах снощи, беше последната ми работа по случая.

— Какво ново свърши — като изключим повторните разпити на Гарланд?

— Какво ли не. Разговарях с всички участници в събитията, чуках на всички врати, А Гарланд го привиках съвсем накрая.