Майкъл Конъли - Ехо парк

Поемането на подобен риск объркваше Бош. Причината за подправянето на документ по следствие за убийство изглеждаше твърде незначителна. Оливас положително си бе давал сметка, че измамата му може да бъде разкрита, а опитен адвокат като Мори Суон нямаше да пропусне да се възползва от нея в съдебната зала. Но въпреки това Оливас бе рискувал. Въпреки ясното съзнание, че може и да не го прави, защото признанието на Уейтс ще е напълно достатъчно основание да бъде свързан със случая.

Но Оливас беше мъртъв и нямаше как да отговаря на въпроси. Никой вече не можеше да каже защо го е направил.

С изключение на Рейнард Уейтс може би.

„К’во стана с шибаната ни сделка, а?“

А може би и Рик О’Шеа.

Бош отново напрегна съзнанието си и нещата изведнъж си дойдоха на мястото. Стана му ясно защо Оливас е поел огромния риск да насочи вниманието към Рейнард Уейтс, като е вписал мнимото му обаждане в следствения журнал. Ясно като бял ден, без следа от съмнение.

Рейнард Уейтс не беше убиецът на Мари Жесто!

Бош скочи на крака и започна да събира документите. Притисна ги към гърдите си и се втурна към изхода. Стъпките му проехтяха с оглушителна сила, сякаш подире му тичаше цяла тълпа преследвачи. Той дори се обърна, но ротондата беше пуста.

Покрай размислите в библиотеката закъсня за обяда. Когато влезе в ресторанта, Рейчъл вече седеше на масата, вдигнала разтвореното меню пред очите си.

— Извинявай — промърмори Бош.

— Няма нищо — отвърна тя: успя да скрие раздразнението си. — Но аз вече си поръчах, защото не бях сигурна, че изобщо ще се появиш.

Бош взе менюто от ръцете й и директно го прехвърли на келнера, който чакаше на крачка от масата.

— Донесете същото и на мен. За пиене ще се огранича само с вода.

Келнерът тръгна, а Рейчъл иронично отбеляза:

— По-добре го повикай, защото това, което си поръчах, едва ли ще ти хареса.

— Защо? Аз обичам морска храна.

— Защото си поръчах сашими, а снощи ти спомена, че не си суровоядец.

Това го накара да се позамисли, но после той реши, че все пак трябва да понесе някакво наказание за закъснението си.

— В стомаха всичко се смесва. — Бош махна небрежно с ръка. — Но възниква въпросът защо това място се нарича „Уотър Грил“, след като нямат скара?

— Добър въпрос.

— Добре де, няма значение. Трябва да поговорим. Имам нужда от помощта ти, Рейчъл.

— За какво? Какво е станало?

— Мисля, че Рейнард Уейтс не е убил Мари Жесто.

— Как така? Нали той ви заведе при тялото? Да не искаш да кажеш, че това не е Мари Жесто?

— Не. Аутопсията потвърди, че е именно тя. В онзи гроб със сигурност е лежала Мари Жесто.

— Но Уейтс ви го показа, нали?

— Точно така.

— И призна, че убиецът е той?

— Да.

— Аутопсията потвърждава ли причината за смъртта — такава, каквато е описана в показанията на Уейтс?

— От това, което чух — да.

— В такъв случай не разбирам за какво говориш, Хари. Как е възможно при тези обстоятелства да подозираш, че убиецът не е той?

— Възможно е, защото ние нямаме представа какво всъщност става. Поне аз нямам. Оливас и О’Шеа играят някаква игра с Уейтс. Не знам каква точно, но убийствата в Бийчуд Кениън без съмнение се дължат на нея.

Тя вдигна ръце.

— Дай отначало, ако обичаш. Само факти, без теории и умозаключения. Искам да чуя всичко, което знаеш.

И той й разказа за фалшивата отметка на Оливас в работния дневник, а след това описа всичко, което се беше случило, след като Уейтс се бе качил по стълбата в гората. Не пропусна да спомене и вика му по време на стрелбата и онова, което беше изрязано от записа.

Отне му петнайсетина минути. Междувременно им донесоха поръчката. Направи му впечатление, че храната беше сервирана сравнително бързо, но пък в това нямаше нищо чудно — нали не я готвеха. Престори се на прекалено ангажиран с разказа, за да не докосва суровата риба в чинията.

Ангажирана пък изцяло в това, което чуваше, Рейчъл не обърна внимание на малката му хитрост. Умът й работеше напрегнато.

— Вписването на Уейтс в журнала ми се струва безсмислено. — Тя поклати глава. — То без съмнение го свързва с разследването, но той вече го е направил сам — чрез признанието си, плюс желанието да ви заведе в гората. Защо е била нужна тази фалшива отметка?

— По две причини. — Бош се приведе над масата. — Първо, Оливас е искал да е сигурен, че самопризнанието ще мине. Не е бил сигурен дали аз няма да открия пропуски в него и е искал да се подсигури. Записът в дневника автоматично ме поставя в положението да повярвам и на самопризнанието.