Майкъл Конъли - Ехо парк

Рандолф кимна.

Бош нетърпеливо се размърда. Искаше час по-скоро да се измъкне оттук и да се заеме със загадката. К’во стана с шибаната ни сделка? Беше твърдо решен да разбие това изречение на съставните му части и да ги анализира под лупа.

— Имате ли други въпроси, лейтенант? — попита той.

— За момента не.

— В такъв случай ще тръгвам. Звъннете ми, ако имате нужда от мен.

— Вие също, ако си спомните още нещо. — Рандолф го изгледа многозначително.

— Разбира се. — Бош отмести очи.

Излезе от канцеларията на ОУО и тръгна към асансьорите. Но вместо надолу, пръстът му натисна бутона за по-горните етажи.

Крясъкът на Уейтс променяше нещата. За Бош това беше сигнал, че в Бийчуд Кениън се е разиграло нещо, за което той самият няма и най-малка представа. Затова първото му решение беше да не предприема нищо, преди да обмисли нещата на спокойствие. Но след като беше в центъра „Паркър“, можеше да се възползва от това.

Влезе в стая 503 на отдел „Неразкрити престъпления“ и бързо тръгна към малката ниша, почти запълнена от бюрото му. Марсия и Джаксън ги нямаше. За да стигне до бюрото си, трябваше да мине покрай отворената врата на кабинета на Ейбъл Прат. Бош надникна и видя шефа си, паркиран зад масивното писалище. Пред него имаше кутия стафиди — толкова миниатюрна, сякаш беше предназначена за деца.

— Хари! Какво правиш тук?

— От ОУО ме повикаха да изгледам видеозаписа на операцията в Бийчуд, направен от човека на О’Шеа.

— Заснел ли е престрелката?

— Не. Твърди, че камерата била изключена.

— А Рандолф не вярва, така ли? — Прат вдигна вежди.

— Трудно ми е да кажа. Операторът е предал диска едва тази сутрин. По всичко личи, че записът е монтиран. Рандолф възнамерява да го изпрати в техническата лаборатория за задълбочена проверка. Но както и да е. Помислих си, че след като тъй и тъй съм тук, няма да е зле да събера някои материали и да ги върна в архивата. Киз също е изтеглила доста дела, върху които едва ли ще работи скоро.

— Това ми звучи разумно.

Бош се приготви да тръгне, но шефът не беше свършил.

— Току-що се чух с Тим и Рик, в момента вероятно си тръгват — подхвърли той с пълна уста. — Аутопсията е направена днес сутринта и потвърждава, че тялото е на Мари Жесто. Същото е заключението и на специалистите по зъбни отпечатъци.

Край. Бош въздъхна. Всичко бе окончателно изяснено и издирването на Мари Жесто беше приключило.

— Ами… добре — промърмори той.

— Казаха ми, че си проявил желание да го съобщиш на близките — добави Прат.

— Така е. Мисля да го направя довечера, когато Дан Жесто се прибере от работа. В такива моменти е добре родителите да са заедно.

— Радвам се, че поемаш това задължение. Междувременно ще звънна в Съдебна медицина да задържат заключението си до утре сутринта.

— Благодаря. Тим и Рик споменаха ли причината за смъртта?

— По всичко личи, че е била удушена. Счупена е подезичната кост.

Пръстите му докоснаха гърлото, сякаш да покажат на Бош къде се намира деликатната костица. Бош не каза нищо — беше разследвал поне стотина случая на удушаване.

— Съжалявам, Хари. Знам, че беше взел присърце това разследване. Личеше си от начина, по който постоянно изтегляше материалите от архива.

Бош кимна. Повече на собствените си мисли, отколкото на думите на Прат. Обърна се и тръгна към бюрото си. Идентифицирането на тялото го накара да си спомни за предчувствието, че Мари Жесто няма да бъде открита жива, което го беше обзело още преди тринадесет години. Животът понякога поднася такива неща. Започна да подрежда всички папки и документи, които имаха връзка със следствието срещу Уейтс. Оперативният дневник по убийството на Жесто липсваше — беше предаден на Марсия и Джаксън. Това не го притесни — разполагаше с фотокопие в колата си.

Прехвърли се на бюрото на партньорката си, която беше изискала делото на Даниъл Фицпатрик — собственика на заложната къща, за когото Уейтс твърдеше, че го е подпалил по време на гражданските бунтове през 92-ра. На пода до бюрото имаше две пластмасови кутии за документи. В едната се оказаха счетоводните книги на Фицпатрик, спасени от пожарникарите. Райдър му беше споменала за тях. Бош побърза да затвори капака, защото в носа го удари неприятната миризма на хартия, престояла дълго време във влага. Реши да прибере и тях, но това означаваше два курса покрай кабинета на Прат, който със сигурност щеше да прояви любопитство към намеренията му.