Майкъл Конъли - Град от кости

— Откога сте пенсионер?

— Следващият месец ще стане година.

— Работата липсва ли Ви?

Гайо се обърна към него, Потрепването беше изчезнало.

— Естествено. Не че ми липсва нещо конкретно, свързано с работата, но тя правеше живота ми по-различен.

Бош си помисли как Джулия Брашър беше описала работата в отдел „Убийства“ и кимна, че разбира какво има предвид Гайо.

— Споменахте, че горе сте намерили следи от престъпление…

— Да. Намерих още кости. Трябва да се обадя, за да разбера как ще процедираме. Мога ли да използвам телефона ви? Мисля, че мобилният ми няма връзка тук.

— Да в каньона няма връзка. Ползвайте телефона на бюрото, аз ще ви оставя на спокойствие.

Докторът излезе, а Бош седна зад бюрото. Кучето лежеше на земята до стола. Вдигна поглед и, изглежда, се стресна от факта, че мястото на господаря му е заето от друг човек.

— Беда — каза той, — мисля, че днес ти напълно оправда името си.

Посегна да я погали, но кучката изръмжа и Бош бързо си дръпна ръката. Явно нещо в обучението на животното или в самия него предизвикваше враждебна реакция.

Бош вдигна слушалката, свърза се с лейтенант Грейс Билетс и й обясни какво се е случило на Уъндърланд Авеню и какво е намерил на хълма.

— Колко време мислиш, че са престояли костите? — попита Билетс.

Бош погледна снимката, която беше направил в близък план. Качеството беше лошо — използването на светкавица от такова разстояние я беше преекспонирало.

— Не знам. Бих казал, години.

— Значи нямаме пресни следи, така ли?

— Може да има прясно разкрити, но не и оставени там отскоро.

— Това искам да кажа. Мисля, че каквото и да има на хълма, няма да избяга и може да почака до утре.

— И аз мисля така — каза Бош.

Тя замълча за малко, после продължи.

— Този тип случаи, Хари…

— Какво?

— Те ни струват адски много — като пари и хора… и са най-трудните за разплитане, ако бъдат разплетени някога.

— Добре, ще се кача пак горе и ще заровя костите. После ще кажа на доктора да не пуска кучето си от каишката.

— Стига, Хари, знаеш какво искам да кажа. — Тя въздъхна. — Първият ден на годината е и започваме с лошо.

Бош замълча, за дай даде възможност да преглътне горчивия хап на административните си задължения. Не й отне много време — това беше едно от нещата у нея, които му харесваха.

— Добре. Нещо друго днес?

— Не много. Две самоубийства е всичко досега.

— Кога започваш утре?

— Искам да съм там рано. Ще звънна тук-там и ще видя какво може да се задвижи. Ще дам костта, намерена от кучето, за потвърждение преди да започнем нещо.

— Добре, дръж ме в течение.

Следващият, на когото Бош позвъни, беше Тереза Корасон, областният съдебен лекар. Потърси я у дома й. Въпреки че извънслужебните им отношения бяха прекратени преди години и оттогава тя се беше местила поне два пъти, телефонният й номер беше същият и Бош го помнеше наизуст. Сега това му дойде много на място. Обясни й какво е направил и че се нуждае от официално потвърждение за човешкия произход на костта преди да задвижи други неща.

Каза й също, че ако се получи потвърждение, възможно най-бързо ще му е необходима археоложка група за разработване на мястото на престъплението.

Корасон го накара да чака на телефона почти пет минути.

— Не можах да се свържа с Кати Кол. Не си е вкъщи.

Кол беше щатният археолог. Нейна специалност и причина за назначаването й на пълен щат беше намирането на кости в местата в пустинната част на северната област, където се изхвърляха труповете — това се случваше всяка седмица. Така или иначе, тя щеше да бъде привикана да се занимае с издирването на кости около Уъндърланд Авеню.

— И какво да правя сега аз? Искам да получа потвърждение още тази вечер.

— Задръж, Хари. Много си нетърпелив. Като куче, което търси кокала си, извини ме за шегата.

— Става дума за дете, Тереза. Може ли малко по-сериозно?

— Просто ела и ще я видя тази кост.

— А за утре?

— Ще задвижа нещата. Оставих съобщение на Кати и веднага щом приключим този разговор, ще се обадя в офиса и ще поръчам да я известят по пейджъра. Тя ще е на мястото още с първите лъчи на слънцето, ние също ще отидем там. Щом костите бъдат изровени, ще докарам и патолога от университета, с когото работим, ако е в града. Аз също ще дойда. Доволен ли си?

Последните й думи го накараха да се замисли.

— Тереза — каза той накрая, — искам да държа цялата информация колкото е възможно под контрол, за колкото е възможно по-дълго време.