Майкъл Конъли - Град от кости

— Дадено — каза Брашър и погледът й се задържа върху Бош, докато той не отклони своя.

След като двамата излязоха, Бош пак се обърна към доктора и забеляза, че потрепването на лицевите му мускули е станало по-силно изразено.

— Отначало и те не ми повярваха — каза Гайо.

— Защото получаваме много обаждания като това. Но аз ви вярвам, докторе, тъй че защо не продължите?

Гайо кимна.

— Добре. Значи изкачихме се до кръга и аз махнах каишката. Тя се втурна в гората, както винаги. Добре е тренирана. Когато свирна, се връща. Проблемът е, че вече не мога да свиркам достатъчно силно. Така че ако се отдалечи толкова, че да не ме чува, се налага да я чакам.

— Какво се случи днес?

— Свирнах и тя не се върна.

— Значи доста се е била отдалечила.

— Точно така. Почаках. Свирнах още няколко пъти и най-накрая тя излезе от гората, при къщата на господин Улрих. Носеше костта. Отначало помислих, че е пръчка, разбирате ли, и че иска да си играе. Но когато се приближи, разпознах формата. Измъкнах я от устата й, не без борба, след което я разучих тук, за да съм сигурен, и се обадих на вас.

„На вас“ — помисли си Бош, Винаги казваха така, като че ли полицаите принадлежаха към друг вид. Синият вид, през чиято броня ужасите на тоя свят не можеха да проникнат.

— Когато сте се обадили, сте казали на сержанта, че костта има фрактура.

— Да, така е.

Гайо взе отново костта, обърна я и прокара пръст по дължината на вертикалната бразда.

— Това е линия на счупване, детектив. Зараснала фрактура.

— Добре. — Бош посочи кутията и докторът сложи костта в нея.

— Докторе, имате ли нещо против да сложите каишката на кучето и да се разходите до кръга с мен?

— Нищо. Трябва само да си сменя обувките.

— Аз също трябва да се преоблека. Какво ще кажете да Ви чакам отвън?

— Разбира се.

— Ще взема това сега.

Бош постави капака на кутията, взе я и излезе.

Патрулната кола все още беше пред къщата. Двамата полицаи седяха вътре, очевидно заети с писането на рапорти. Той отиде до своята кола и сложи кутията на дясната предна седалка.

Понеже беше на повикване, не беше с костюм. Носеше спортно яке, сини дънки и бяла риза. Съблече якето, нави го с хастара навън и го сложи на задната седалка. Забеляза, че спусъкът на оръжието, което носеше закачено на бедрото си, е пробило дупка в подплатата, а якето не беше носено и година. Скоро дупката щеше да стигне и до джоба. В повечето случаи връхните му дрехи се износваха точно по този начин — отвътре навън.

Свали и ризата и остана по тениска. Отвори багажника и извади от кутията с екипировката си за огледи работните обуща. Докато се преобуваше, подпрян на задния калник, Брашър излезе от патрулната кола и се приближи към него.

— Значи изглежда достоверно, а?

— Така мисля. Все пак някой от съдебните медици ще трябва да го потвърди.

— Ще се качиш да хвърлиш един поглед ли?

— Поне ще опитам. Въпреки че няма да е светло още дълго. Вероятно ще се върна пак утре.

— Аз съм Джулия Брашър. Нова съм в отдела.

— Хари Бош.

— Знам. Чувала съм за теб.

— Отричам всичко.

Тя се усмихна и му протегна ръка, което го свари в процеса на връзване на втората обувка. Той пусна връзките и стисна ръката й.

— Съжалявам, днес имам проблеми с разпределението на времето.

— Не се притеснявай.

Той завърза обувката и се изправи.

— Когато се обадих за кучето и ме погледна, се сетих, че се опитваш да установиш контакт с доктора. Направих грешка, съжалявам.

Бош я огледа. Към трийсет, с тъмна коса, вързана на плитка, която се спускаше под яката й. Тъмнокафяви очи. Очевидно предпочиташе да е на открито — тенът й беше равномерен.

— Вече казах, не се притеснявай.

— Сам ли си?

Бош се поколеба.

— Партньорът ми в момента е зает.

Докторът се появи на вратата с кучето, вързано на каишка. Бош реши да не се преоблича напълно в костюма си за огледи и погледна Джулия Брашър — тя гледаше кучето.

— Нямате ли обаждания?

— Днес не е натоварено.

Бош премести поглед към кутията с екипировка, където се мъдреше и фенерът му, бръкна в багажника, взе един парцал и го хвърли отгоре му. После извади руло жълта полицейска лента и един „Полароид“, затвори капака и се обърна към Брашър.

— Имаш ли нещо против да ми заемеш фенерчето си? Забравил съм моето.

— Не, разбира се.

Тя извади фенерчето от калъфа на колана си и му го подаде. Докторът и кучето дойдоха при тях.

— Готови сме.

— Добре, докторе. Искам да отидем до мястото, където сте пуснали кучето, за да видим къде ще отиде.