Майкъл Конъли - Град от кости

— Доктор Гайо? Чувате ли ме?

— Да, чувам ви.

— Свирнете на кучето си.

Прозвуча изсвирване от три тона. Звукът беше ясен, но слаб — дърветата и храстите бяха за него същото препятствие, както и за светлината. Бош повтори изсвирването и след няколко опита му се стори, че го е налучкал. Но кучето не се появи.

Бош продължи напред, като се придържаше към равното — нали ако някой иска да зарови нечий труп, ще го направи на равно, а не на някой склон. Стигна до група акации и веднага забеляза, че земята е разравяна наскоро — от животно или с някакъв инструмент. Разбута с крак част от пръстта и съчките — и разбра че не са съчки.

Коленичи и заразглежда на светлината на фенерчето малките кафяви кости в пръстта. Като че ли бяха кости на ръка. Малка ръка. Детска ръка.

Изправи се и си даде сметка, че интересът му към Джулия Брашър го е разсеял. Не носеше нищо, в което да сложи костите. Ако просто ги вземеше и ги понесеше надолу, щеше да унищожи всяка възможна запазена улика.

Фотоапаратът висеше на врата му на връзка за обувки. Той го вдигна и направи няколко близки снимки на костите. После отстъпи и засне акациите в по-едър план.

Отдалеч чу слабото изсвирване на доктор Гайо. Бош се зае с жълтата полицейска лента. Овърза края й около едно от дърветата, после огради периметъра, включващ акациите. Трябваше да се върне тук на сутринта и затова се огледа за нещо, което да използва като маркировка. Избра един храст градински чай и го обви няколко пъти с лентата.

Вече беше почти тъмно. Той хвърли още един поглед, но му беше ясно, че работата ще се свърши само с много грижлив оглед на сутринта. С малкото ножче на ключодържателя си започна да реже еднометрови парчета от рулото на лентата.

Тръгна надолу, като връзваше парчета лента по клоните на дърветата и храстите. Чу откъм улицата гласове и ги използва за ориентир. В един момент меката земя внезапно поддаде и той се строполи върху един бор, който разкъса ризата му и го одра.

Няколко секунди Бош не помръдна. Помисли, че може да си е пукнал някое ребро отдясно, защото като дишаше, го болеше. Изпъшка и бавно се изправи, като се подпираше на дървото.

Бавно слезе на улицата и видя доктор Гайо, кучето и още един мъж. Двамата мъже се стреснаха, като забелязаха кървавото петно на ризата му.

— Какво Ви е? — извика Гайо.

— Нищо. Паднах.

— Ризата Ви… цялата е в кръв!

— Това е част от работата ми.

— Дайте да Ви прегледам.

Докторът се приближи, но Бош вдигна ръце.

— Нищо ми няма. Кой е този човек?

— Аз съм доктор Улрих — каза другият мъж. — Живея ей там. — И посочи къщата в съседство с обраслия парцел.

— Дойдох да видя какво става.

— За момента нищо. Но горе е мястото, където е извършено престъпление и то трябва да се огледа. Утре сутринта. От вас двамата искам да не ходите там и да не разказвате на никого за това. Двамата кимнаха.

— Освен това, докторе, не пускайте кучето няколко дни. Сега трябва да сляза до колата, за да се обадя по телефона.

Господин Улрих, ще трябва да разговаряме с вас утре. Тук ли?

— Разбира се. По всяко време. Работя вкъщи.

— Какво?

— Пиша.

— Добре. Значи ще се видим утре.

Бош тръгна по улицата, доктор Гайо и кучето го последваха.

— Наистина трябва да погледна раната ви — настоя Гайо.

— Нищо й няма.

Бош погледна наляво — стори му се, че видя бързото спускане на перде в къщата, покрай която минаваха.

— Ами както ходите… май сте си наранили ребро — каза Гайо. — Може и да сте го счупили. Може би дори повече от едно.

Бош си помисли за малките тънки кости, които беше видял преди малко под акациите, и каза:

— Няма какво да направите за ребрата ми, независимо дали са счупени, или не.

— Ще ги превържа и ще дишате по-леко. И ще се погрижа и за раната ви.

Бош се предаде.

— Добре. Докато си вадите нещата, аз ще си извадя другата риза.

След няколко минути докторът почисти дълбоката драскотина на гърдите на Бош и стегна ребрата му в превръзка. Това наистина намали болката, но не я премахна съвсем. Гайо каза, че вече нямал право да пише рецепти, но съветът му беше Бош да не пие нищо по-силно от аспирин.

Бош се сети, че са му останали още обезболяващи таблетки от времето, когато му вадиха мъдрец преди няколко месеца и каза:

— Ще се оправя. Благодаря, че ми помогнахте.

— Няма защо.

Бош облече чистата си риза. Гледаше как Гайо прибира нещата в чантичката си за оказване на първа помощ. Зачуди се колко ли време е минало, откакто докторът е имал пациент.