Майкъл Конъли - Град от кости

Докато се придвижваше през каньона, нагоре по Лукаут Маунтън към Уъндърланд Авеню, Бош се заслуша в коментара по радиото на срещата на „Лейкърс“. Не беше фанатик на тема професионален баскетбол, но искаше да е в течение, в случай че му потрябва партньорът му, Джери Едгар. Бош беше сам, защото Едгар беше спечелил два билета за мача — с места по избор. Уговорката им беше Бош да не го притеснява, освен в случай на убийство или нещо, с което не би се справил сам. Освен това третият член на екипа им, Кизмин Райдър, беше повишена почти преди година в отдела „Кражби и убийства“, без дай е изпратен заместник до момента.

В началото на третата четвърт резултатът от мача с „Портланд“ беше равен. Макар и да не беше фен на отбора от Лос Анжелис, от непрестанното дърдорене на Едгар да бъде оставен необезпокояван специално за този мач, Бош беше наясно, че става дума за двубой с много важен противник. Реши да не му изпраща съобщение преди да е стигнал до мястото и да е преценил обстановката. При влизането в каньона радиостанцията заглъхна.

Изкачването беше стръмно. Лоръл Кениън се врязваше в планините Санта Моника, а пътищата, излизащи от него, също се насочваха към билото. Уъндърланд Авеню свършваше в доста усамотено място, където къщи за по половин милион долара се губеха в гори и стръмни възвишения. На Бош му беше ясно, че претърсването за кости в такъв район ще е кошмар. Той спря колата зад патрулната, вече пристигнала на адреса, даден от Манкиевич, и погледна часовника си. 4.38. Отбеляза го на нова страница в тефтера си. По негова преценка оставаше по-малко от час преди да се стъмни.

Отвори му непознат патрулиращ офицер. На табелката с името й пишеше Брашър. Преведе го през къщата до кабинет, където друг полицай, когото Бош познаваше — казваше се Еджууд — разговаряше с белокос мъж, седнал зад затрупано с книги бюро. На бюрото имаше и отворена кутия за обувки.

Бош влезе и се представи. Белокосият мъж също — казваше се Пол Гайо, лекар. Бош се наведе над кутията за обувки да види костта, събрала ги тук. Беше тъмнокафява и приличаше на чепата съчка.

На пода до стола на доктора лежеше куче. Голямо куче с жълта козина.

— Значи това е — каза Бош.

— Да, детектив, това е вашата кост — каза Гайо. — И както можете да видите…

Пресегна се към лавица зад бюрото и измъкна тежък екземпляр на „Анатомия на Грей“. Отвори я на предварително маркирана страница. Бош забеляза, че ръцете му са в латексови ръкавици.

На страницата имаше илюстрации на кост, рисувана отпред и отзад. В ъгъла имаше малка скица на скелет, където костта беше обозначена и на двете ръце.

— Хумерусът — каза Гайо и почука по страницата. — А ето го и намерения образец.

Той се пресегна и внимателно извади костта от кутията, задържа я над илюстрацията и направи сравнение между двете точка по точка:

— Медиален епикондил, трохлиа, голяма и малка туберкула. Всичко си е на мястото. Тъкмо казвах на двамата ви колеги — знам си костите и без да гледам в книгата. Тази кост е човешка, детектив. Без никакво съмнение.

Бош погледна Гайо. Забелязваше се съвсем леко потрепване, навярно първи сигнал за паркинсон.

— Пенсиониран ли сте, докторе?

— Да, но това не означава, че не мога да разпозная кост, когато видя…

— Не поставям под съмнение знанията ви. — Бош се опита да се усмихне. — Казвате, че е човешка, вярвам ви. Просто се ориентирам в обстановката. Можете да я приберете в кутията.

Гайо върна костта на мястото й.

— Как се казва кучето?

— Беда.

Бош го погледна. Приличаше на заспало.

— Като пале ми създаваше доста ядове.

Бош кимна.

— Разбирам. Ако нямате нищо против повтарянето, разкажете ми какво се случи днес.

Гайо прокара ръка по врата на кучето. То го погледна за момент, после пак отпусна глава и затвори очи.

— Изведох Беда на следобедна разходка. Обикновено когато стигнем до кръга, й свалям каишката и я пускам да тича в гората. Това й харесва.

— Каква порода е? — попита Бош.

— Жълт лабрадор — бързо отвърна Брашър зад гърба му.

Бош се обърна и я погледна. Тя усети, че намесата й е грешка, кимна и отстъпи към вратата на кабинета, при партньора си.

— Вие можете да тръгвате, ако имате други повиквания — каза Бош. — Аз ще поема нещата оттук нататък.

Еджууд кимна и направи знак на Брашър да излизат. Бош се замисли за момент, после каза:

— Колеги?

Еджууд и Брашър се обърнаха към него.

— Нека да не го разгласяваме, а?