Майкъл Конъли - Законът на Бош

— Ти го простреля в онзи ден. С твоите куршуми. И той не оцеля.

— Какво се случи с него?

— Какво мислиш, че му се случи? Умря в микробуса.

— Ти ли го погреба? Къде?

— Не. Забрави ли, че тогава бях зает? Те го погребаха. Коузи обичаше морето. Хвърлиха го в залива.

Отново отстъпих назад. Саймънсън се приближи още. Вече излизах от укритието на терасата. Ако ченгетата се появяха, щяха да го вземат на прицел отгоре.

— А агентката на ФБР? Какво направихте с Марти Геслер?

— Когато Дорси ми каза за нея и какъв е планът, разбрах, че той трябва да си отиде. Дорси беше…

Той изведнъж се спъна и дулото на пушката щръкна нагоре. Саймънсън залитна назад та аз се хвърлих като обезумял върху него. Започнахме да се търкаляме и да се боричкаме за пушката. Саймънсън беше по-млад и по-силен ч бързо успя да надделее. Но беше неопитен в ръкопашния бой — искаше да контролира борбата, вместо просто да обезвреди противника си.

С лявата си ръка хванах дулото на пушката, а с другата посегнах към спусъка. Успях да вмъкна палеца си под скобата. Затворих очи и си представих ръцете на Анджела Бентън. Образът й в сънищата ми. Събрах сили и натиснах. Пушката промени ъгъла си… и натиснах спусъка. Беше най-оглушителният изстрел, който съм чувал. Лицето ми пламна. Отворих очи и видях, че Саймънсън вече няма лице.

Той се отпусна встрани от мен и от пихтиестата каша, където допреди миг беше лицето му, се изтръгна нечовешко клокочене. Краката му ритаха така, сякаш въртяха педалите на невидим велосипед. Той целият се гърчеше конвулсивно, а ръцете му бяха стиснати в юмруци, твърди като камък. После спря и остана неподвижен.

Изправих се бавно. Докоснах лицето си и установих, че е непокътнато. Бях обгорен от газовете, освободени по време на изстрела, но инак се чувствах добре. Ушите ми кънтяха и за пръв път не чувах постоянния шум от магистралата долу. Видях, че в храстите блести нещо, и посегнах да го взема. Беше шише с минерална вода. Пълно и неотворено. Разбрах, че Саймънсън се е подхлъзнал на бутилката вода, която бях изпуснал от терасата. Шишето бе спасило живота ми. Отвъртях капачката и полях лицето си, за да измия кръвта и паренето от изгарянето.

— Не мърдай!

Вдигнах глава и видях, че над перилата се е навел мъж и е насочил пистолет към мен. Лунната светлина се отразяваше в значката на униформата му. Ченгетата най-после бяха дошли. Пуснах бутилката, вдигнах ръце и казах:

— Не се тревожи. Няма да мърдам.

Легнах по гръб на земята и започнах да поемам дълбоко въздух. Ушите ми още кънтяха, но вече чувах и как сърцето ми постепенно нормализира ритъма си. Вторачих се в черното небе, там, където ни чакат онези, които не са били пожалени тук, на земята. Не, още не ми бе дошъл редът.

Докато ченгето на терасата ме държеше на прицел, партньорът му се спусна през капака и тръгна към мен. В едната си ръка държеше фенерче, а в другата пистолет и имаше безумния поглед на човек, който няма представа на какво е попаднал.

— Обърни се по корем и сложи ръце на гърба си — заповяда той. Гърлото му бе пресъхнало от прилива на адреналин.

Подчиних се. Полицаят остави фенерчето си на земята и ми сложи белезници. Опитах се да разговарям спокойно с него.

— Искам само да знаеш, че съм…

— Не искам да знам нищо от теб.

— Аз съм бивш полицай. От холивудското районно управление. Имам двайсет и пет години служба. Напуснах миналата година.

— Браво на теб. Защо не си спестиш обясненията за следователите?

Къщата ми беше на територията на районното управление на Северен Холивуд. Знаех, че няма причина ченгетата там да ме познават или да им пука за мен.

— Хей — извика другият отгоре. — Как му е името на тоя? Освети го.

Партньорът му доближи фенерчето до лицето ми и ме заслепи.

— Как се казваш?

— Хари Бош. Работех в отдел „Убийства“.

— Хари…

— Знам кой е той, Суони. Бош наистина е ченге. Махни фенерчето от лицето му.

— Добре. Но белезниците ще останат. Следователите ще разберат всичко… Господи!

Бе осветил трупа без лице в храстите вляво. Лайнъс Саймънсън, или онова, което бе останало от него.

— Не повръщай, Суони — обади се ченгето горе. — Това е сцена на престъпление.

— Да ти го начукам, Хървиц. Няма да повърна.

Чух го, че започна да обикаля. Опитах се да надигна глава, но храстите бяха твърде високи и не видях нищо. Можех само да слушам. Той, изглежда, вървеше от труп на труп.

— Хей, тук има един жив! Извикай линейка!