Майкъл Конъли - Законът на Бош

Промъкнах се до Банкс и левият ми юмрук го улучи право между очите, а дясната ми ръка сграбчи пистолета му. Прицелих се в устата му, но ударът ми и без това бе счупил очилата му и го бе зашеметил. Завъртях се, събрах инерция и го засилих с главата напред в подпората. Черепът му изпука и той падна на земята като торба с мокро пране.

Затъкнах пистолета му в колана си и го преобърнах. На лунната светлина кръвта на лицето му изглеждаше черна. Нагласих го до подпората, прибрах коленете и ръцете му до тялото и бутнах главата му върху тях.

— Би Би, хвана ли го? — извика отдолу другият тип. — Хей, Би!

Извадих пистолета и се скрих в храстите на три метра от Банкс. Оръжието беше черно и от стомана. Вероятно „Глок“. Помислих, че може би е моят пистолет. Банкс сигурно го бе взел от Милтън.

Чух, че другият мъж се приближава.

— Банкс, какво правиш? Ставай, страхливецо, че…

Млъкна, когато усети дулото на пистолета ми на врата си.

— Хвърли оръжието или веднага ще умреш.

Пистолетът му тупна на земята. С другата си ръка сграбчих мъжа за яката и го блъснах под терасата, където нямате да ни видят отгоре. И двамата застанахме с лице към светлините на каньона и шосето долу. Мъжът беше четвъртият крал. Не си спомнях името му. И той седеше на бара в „Чет“ с Банкс.

— Как се казваш, тъпако?

— Джими Фазио. Виж какво, аз…

— Млъкни — прекъснах го, наведох се и прошепнах в ухото му: — Погледни светлините. Ще умреш тук, Джими Фазио. Светлините ще бъдат последното нещо, което ще видиш.

— Моля те…

— Моля те? Това ли ти каза Анджела Бентън?

— Не. Моля те. Аз не бях там.

— Убеди ме.

Той не отговори.

— Или ще умреш.

— Добре. Не бях аз. Моля те, повярвай ми. Бяха Лайнъс и Вон. Идеята беше тяхна и го направиха, без да кажат на останалите. Не можехме да го предотвратим, защото не знаехме.

— Друго? Жив си само защото говориш.

— Затова застреляхме Вон. Лайнъс каза, че трябва да го направим, защото ще вземе парите и ще обвини него за убийството на момичето.

— А раняването на Лайнъс? Това беше ли част от плана?

Фазио поклати глава.

— Не трябваше да става така, но ние измислихме как да се възползваме. Обезщетението беше прикритие за покупката на клубовете.

— Да, стана много добре, нали? А Марти Геслер и Джак Дорси?

— Кои?

Забих дулото на пистолета във врата му.

— Не се прави, че не знаеш. Искам да чуя цялата история.

— Аз не…

— Фазио! Шибано копеле!

Гласът се чу зад нас. Обърнах се и видях раменете на мъж, който се бе навел от ръба на терасата. Държеше пистолет в двете си ръце. Пуснах пленника си и се хвърлих вляво, точно когато се разнесе изстрел. Мъжът беше Олифант. Той изкрещя, докато стреляше. Пространство под къщата се освети от пламъка на дулото. В желязната подпора рикошираха куршуми. Подадох се от укритието и стрелях три пъти по него. Виковете му спряха и разбрах, че съм го улучил. Олифант изпусна пистолета, загуби равновесие и падна в каньона, като тупна тежко в храстите.

Потърсих с поглед Фазио и го забелязах на земята до Банкс. Беше улучен в гърдите, но още беше жив. Не виждах добре очите му, но те бяха отворени и уплашени и ме молеха за помощ. Хванах челюстта му и обърнах лицето му към себе си.

— Можеш ли да говориш?

— Боли…

— Знам, че боли. Разкажи ми за агентката на ФБР. Къде е тя? Какво се случи с нея?

— Ами…

— А кой уби ченгето? Лайнъс ли?

— Лайнъс…

— Това да ли е, или не? Лайнъс ли го направи?

Той не отговори. Изпусках го. Плеснах го леко по лицето и после го хванах за яката и го разтърсих.

— Хайде, не умирай. „Да“ ли беше това? Лайнъс Саймънсън ли уби ченгето, Фазио?

Мълчание. Беше издъхнал. И тогава зад гърба ми се чу глас.

— Мисля, че беше „да“.

Обърнах се и видях Саймънсън. Бе открил капака в пода и беше слязъл при нас. Държеше пушка с рязана цев. Оставих пистолета на земята до трупа на Фазио, изправих се бавно, вдигнах ръце и отстъпих назад.

— Подкупните ченгета винаги са досадни — каза той. — Трябваше да сложа край на това.

Направих още една крачка назад, но Саймънсън продължи да върви към мен. Пушката беше само на метър от корема ми. Не можех да избягам. Единственото, което можех да направя, беше да печеля време. Все някой в квартала трябваше да е чул изстрелите и да се е обадил на полицията.

Саймънсън се прицели в сърцето ми.

— Ще ми е много забавно. Това е за Коузи.

— Коузи? — попитах аз, макар че всичко ми беше ясно. — Кой е Коузи, по дяволите?