Майкъл Конъли - Законът на Бош

— Затова ли се отказа от разследванията? Да изпълняваш поръчки на шефа?

— Тя ме погледна изпитателно и видях обидата в очите й. Но не съжалих за думите си. И аз бях ядосан като нея.

— Лесно ти е да го кажеш, Хари. Вече си закален в битките.

— Битките никога не свършват, Кизмин.

Едва не се усмихнах на съвпадението с песента, която звучеше в момента — „Високо напрежение“. Пепър пак акомпанираше на Кониц и щеше да умре половин година след записването на тази песен. Съвпадението беше в това, че когато бях новак в полицията, старите детективи описваха като „високо напрежение“ случаите, които предизвикваха необичайния интерес на шефовете или криеха други, невидими политически или бюрократични опасности. Когато случаят беше „високо напрежение“, трябваше да внимаваш, защото си нагазил в мътни води. Трябваше да се пазиш, тъй като нямаше кой друг да ти помогне.

Станах и отидох до прозореца. Слънцето се отразяваше в милиардите микроскопични прашинки във въздуха. Беше оцветено в оранжево и розово — и красиво. Съвсем не изглеждаше опасно.

— Е, това ли каза шефът? Да се откажа от случая, така ли? Вече съм цивилен. Да го оставя на професионалистите.

— Горе-долу.

— Случаят събира прах, Кизмин. Какво му пука на шефа ти, че си пъхам носа там, където никой от отдела му не иска? Нима се страхува, че ще го поставя в неудобно положение, ако го приключа?

— Кой каза, че събира прах?

Обърнах се и я погледнах.

— Я стига. Не ми говори за така нареченото надлежно старание. Знам как става. Подпис на всеки шест месеца. „Аха, тук няма нищо ново.“ Не те ли е грижа за това разследване, Кизмин? Ти познаваше Анджела Бентън. Не искаш ли да видиш убийството й разкрито?

— Разбира се, че искам. Дори не си помисляй нещо друго. Но нещата не се случват от само себе си, Хари. Изпратиха ме тук от учтивост към теб. Не се забърквай. Може да попаднеш на нещо, което няма да ти хареса, и да пострадаш вместо да помогнеш.

Станах и се вторачих в нея. Опитвах се да разбера подтек-ста на думите й. Не бях сигурен какъв е.

— Ако по случая се работи активно, кой го е поел?

Тя поклати глава.

— Не мога да ти кажа. Но не се занимавай с него.

— Виж какво, Кизмин. Колкото и да си ми сърдита, че напуснах, това не трябва да ти пречи да…

— Какво? Да направя онова, което трябва? Да не изпълня заповедите? Ти вече нямаш значка, Хари. Хората със значки работят по случая. Активно. Разбираш ли? Зарежи го.

И преди да успея да кажа нещо, ме заля с друга тирада:

— И не се тревожи за мен. Вече не ти се сърдя, Хари. Ти ме остави на сухо, но това беше отдавна. Да, сърдех ти се, но ми мина. Дори не исках да идвам тук, но той ме накара. Смяташе, че ще те убедя.

Предположих, че „той“ е шефът, и замълчах в очакване да чуя дали Кизмин ще добави още нещо. Но това беше всичко, което каза. После заговорих тихо, почти сякаш се изповядвах на свещеник.

— Ами ако не го зарежа? Ако имам причини, които нямат нищо общо със случая? Лични. Тогава какво ще стане?

Тя обезпокоено поклати глава.

— Тогава ще пострадаш. Онези хора не се шегуват. Намери друг случай или начин да прогониш демоните си.

— Кои са „онези хора“?

Райдър стана.

— Какви хора, Кизмин?

— Казах ти достатъчно, Хари. Съобщението е предадено. Желая ти успех.

После тръгна към външната врата. Последвах я. В главата ми се въртяха объркани мисли.

— Кой работи по случая, Кизмин? Кажи ми.

Тя ме погледна през рамо, без да спира.

— Кажи ми, Кизмин. Кой?

Тя изведнъж спря и ме погледна. В очите й блестеше гняв и предизвикателност.

— Заради едно време? Това ли искаш да кажеш, Хари?

Отстъпих една крачка. Гневът й беше като силово поле, което ме отблъскваше от нея. Разперих ръце в знак, че се предавам, и не отговорих. Райдър изчака малко, после отново тръгна към вратата.

— Довиждане, Хари.

Отвори, излезе и затвори.

— Довиждане, Кизмин.

Но тя вече бе заминала. Дълго стоях до вратата. Мислех за думите й и за онова, което не бе казала. В посланието й имаше подтекст, но още не го разбирах. Водите бяха твърде мътни.

— Високо напрежение, скъпа — казах и заключих вратата.

Пътуването до Удланд Хилс продължи почти час. Независимо от времето и мястото всички магистрали са кошмарни и винаги натоварени, а и след като през последните няколко месеца не бях шофирал много, заниманието беше неприятно и досадно. Най-после излязох от магистрала 101 при изхода за каньона Топанга и до края на пътя карах по равни улици. Внимавах да не наваксвам изгубеното време, като превишавам скоростта в жилищните квартали. Във вътрешния джоб на сакото си имах плоско шише и ако ме спряха, това можеше да се окаже проблем.