Майкъл Конъли - Законът на Бош

Погледнах Хаус.

— Какви пари?

И в същия миг разбрах.

Върнах се към спомена и видях всичко като на забавен каданс. Видях всички движения и детайли. Излязох от фургона на режисьора и видях червена бронирана кола в средата на улицата две къщи по-нататък. Задната врата беше отворена и униформеният вътре подаваше чантите с парите на двама мъже навън. Двамата бяха с костюми. Единият беше много по-възрастен от другия.

После те тръгнаха към къщата. Страничната врата на един спрял на улицата микробус се отвори и оттам изскочиха трима въоръжени мъже със скиорски маски на лицата. Четвъртият остана зад волана. Бръкнах в сакото си, но не извадих пистолета. Положението беше непредсказуемо. Наоколо имаше твърде много хора, при това в зоната на кръстосания огън. Затова оставих нещата да следват естествения си ход.

Бандитите се приближиха в гръб към носачите на парите, изненадаха ги и взеха чантите, без да изстрелят нито един куршум. После, докато се оттегляха към микробуса, се случи необяснимото. Онзи, който ги прикриваше и не носеше чанта, зае позиция за стрелба и вдигна оръжието си с две ръце. Не разбирах нищо. Какво бе видял? Къде беше заплахата? Кой бе помръднал? Той откри огън и възрастният мъж с костюма падна на улицата.

Престрелката започна след по-малко от секунда. Пазачът в бронираната кола, охраната и ченгетата също откриха огън. Извадих пистолета си и тръгнах по моравата към бронираната кола.

— Залегнете! Всички да залегнат!

Членовете на снимачния екип се хвърлиха на земята. Приближих се още и чух, че някой крещи. Двигателят на микробуса забръмча. Усетих мирис на барут. Когато ми се удаде възможност за точен изстрел, бандитите вече бяха стигнали до микробуса. Единият хвърли чантите през отворената врата, обърна се и извади от колана си два пистолета.

Но така и не успя да стреля. Открих огън и го видях как полита в микробуса. Другите се хвърлиха вътре след него, гумите изсвириха и микробусът потегли. Страничната врата още беше отворена и краката на ранения стърчаха навън. Микробусът зави към Сънсет Булевард и магистралата. Нямах възможност да ги преследвам. Колата ми беше паркирана на пресечка и половина по-нататък.

Извадих клетъчния си телефон и се обадих да изпратят две линейки и много хора. Казах им накъде се е насочил микробусът и им наредих да отидат на магистралата.

През цялото това време писъците не спряха. Прибрах телефона и се приближих до викащия мъж. Беше по-младият от двамата с костюмите. Лежеше на една страна и притискаше левия си крак. Кръвта течеше между пръстите му. Денят и костюмът му бяха съсипани, но виждах, че няма да умре.

— Раниха ме! — крещеше той и се гърчеше. — Раниха ме, да им го начукам!

Отърсих се от спомена и се върнах в трапезарията си. Арт Пепър изпълняваше „Бъди добра и се върни у дома“, акомпанираше Джак Шелдън на тромпет. Имах поне две-три версии на тази песен. Във всяка той атакуваше агресивно мелодията. Това беше начинът му на свирене и аз харесвах точно тази безмилостност в него. И се надявах да се науча да свиря така.

Когато отворих тетрадката си на празна страница и се приготвих да запиша нещо, което бях видял в спомена си за престрелката, някой потропа на вратата.

Станах, отидох в коридора и погледнах през шпионката. После бързо се върнах в трапезарията и извадих от шкафа покривка за маса. Не беше използвана. Съпругата ми я бе купила и оставила там, в случай че ни дойдат гости. Но това така и не стана. Вече нямах съпруга, но покривката щеше да ми послужи. На вратата отново се потропа. Този път по-силно. Бързо покрих снимките и документите и отидох да отворя.

Кизмин Райдър се бе обърнала с гръб към мен и гледаше към улицата.

— Извинявай, Кизмин. Бях в задната част на къщата и не чух първото потропване. Влез.

Тя мина покрай мен и тръгна към всекидневната.

— Тогава откъде знаеш, че е имало първо потропване?

— Ами, тропането, което чух, беше толкова силно, че помислих…

— Добре, добре, Хари, разбрах.

Не я бях виждал почти осем месеца — от празненството по случай напускането ми. Тя го бе организирала. Нае целия бар „Мусо“ и покани всички от холивудското районно управление.

Кизмин влезе в трапезарията и погледът й се плъзна по измачканата покривка. Беше ясно, че крия нещо, и мигновено съжалих, че съм го направил.

Бившата ми партньорка беше облечена в тъмносив делови костюм с пола под коленете и това ме учуди. Петдесет процента от времето, през което работехме заедно, Кизмин носеше джинси, бяла блуза и сако. Тези дрехи й позволяваха свобода на движенията, за да тича и скача, ако се наложи. Издокарана в костюм, тя приличаше по-скоро на вицепрезидент на някоя компания, отколкото на детектив от отдел „Убийства“.