Майкъл Конъли - Законът на Бош

— Винаги поднасяш вкусни неща, Хари. Какво има за обяд? — попита Кизмин, без да откъсва очи от покривката.

— Съжалявам. Не знаех кой е на вратата и хвърлих каквото ми попадна върху някои неща.

Тя се обърна към мен.

— Какви неща, Хари?

— Ами… материали от стар случай. Е, как вървят нещата в отдел „Обири и убийства“? По-добре от последния път, когато разговаряхме?

Година преди да напусна полицията тя беше повишена и преместена в центъра на града. Имаше неприятности с новия си партньор и с други ченгета от отдел „Обири и убийства“ и ми бе доверила това. Навремето й бях нещо като наставник. Но взаимоотношенията ни приключиха, когато предпочетох да напусна, вместо да приема ново назначение и отново да бъдем партньори в отдел „Обири и убийства“. Знаех, че това я обиди. Организирането на празненството беше мил жест, но и сбогуване.

— Нищо не стана.

— Какво? Какви ги говориш?

Бях искрено изненадан. Райдър беше най-способният и инициативен партньор, с когото бях работил. Беше родена за тази работа. Полицията се нуждаеше от повече хора като нея. Бях сигурен, че Кизмин ще съумее да се приспособи към този отдел и да върши добра работа.

— Преместих се в началото на лятото. Сега съм в канцеларията на шефа в главното управление на полицията в Паркър Сентър.

— Шегуваш се!

Бях стъписан. Тя очевидно бе предпочела да прави кариера в полицията. Ако не работеше за шефа като адютант или върху специални проекти, значи се гласеше за командната администрация. Разбира се, в това нямаше нищо лошо. Кизмин беше много амбициозна. Но разкриването на убийства не е кариера, а призвание. Винаги бях мислил, че тя знае и приема това. Обаче явно се бе поддала на изкушението.

— Не знам какво да кажа, Кизмин. Бих искал…

— Какво? Да говоря с теб за това ли? Ти напусна, Хари. Не си ли спомняш? Какво щеше да ми кажеш? Да продължавам да се бъхтя в отдел „Обири и убийства“, когато ти се измъкна?

— С мен беше различно, Кизмин. Бях предизвикал твърде голяма съпротива. Носех твърде много отговорности. А ти беше звездата.

— Е, звездите изгарят. В низините нещата са твърде дребнави и има политика. Смених посоката. Неотдавна взех изпита за лейтенант. Пък и шефът е световен човек. Държи да прави хубави неща и аз искам да съм до него. Странно, но по върховете няма толкова много политика. Човек би помислил, че е обратното.

Говореше така, сякаш опитваше да убеди себе си, а не мен. Обзе ме чувство за вина и само кимнах. Ако бях останал и бях приел назначението в отдел „Обири и убийства“, и Райдър нямаше да напусне. Отидох във всекидневната и се отпуснах на канапето. Тя ме последва, но не седна.

Протегнах ръка да намаля музиката, но малко. Харесвах песента. Вторачих се през плъзгащите се врати в планините отвъд Вали. Беше по-мъгливо, отколкото през повечето дни. Но мрачното време изглеждаше подходящо, особено когато Пепър засвири с кларинета си „Сянката на усмивката ти“. Изпълненият с тъга копнеж привлече вниманието дори на Райдър. Тя стоеше, без да говори, и слушаше.

Бях взел дисковете от един приятел, Куентин Маккинзи, стар джазмен, който познаваше Пепър и преди много десетилетия бе свирил с него в „Шели Ман“, „Донте“ и в някои други отдавна изчезнали холивудски джаз клубове, възникнали под влияние на звуците на Западното крайбрежие. Маккинзи ми бе казал да слушам и да разуча дисковете — някои от последните записи на Пепър. След години, прекарани в затвори заради пристрастяванията си, музикантът бе наваксал за пропуснатото и отново беше безмилостен. Не спря, докато сърцето му не спря да бие. В това също като в музиката, на която приятелят ми се възхищаваше, имаше някаква почтеност. Той ми даде дисковете и ми каза никога да не спирам да наваксвам изгубеното време.

Песента свърши и Кизмин се обърна към мен.

— Кой беше този?

— Арт Пепър и Лий Кониц.

— Бели ли са?

Кимнах.

— По дяволите. Много са добри.

Пак кимнах.

— Е, какво има под покривката, Хари?

Свих рамене.

— След като идваш за пръв път от осем месеца, сигурно знаеш.

Тя кимна.

— Да, знам.

— Нека да отгатна. Александър Тейлър е гъст с шефа или с кмета, или и с двамата, и иска да се откажа.

Райдър отново кимна. Бях отгатнал правилно.

— Шефът знае, че някога сме били близки, затова… — Тя заекна, докато произнасяше „някога“. — Все едно. Изпрати ме да ти кажа, че си се насочил в погрешна посока.

Седна на стола срещу канапето и се вторачи навън, макар да бях убеден, че не я интересува какво има там. Просто не искаше да ме погледне.