Майкъл Конъли - Блудна луна

— Нищо не става лесно, Лио. Не и в Лас Вегас.

Това я накара да се замисли за „Клеопатра“. Обзе я мрачно предчувствие.

— Щом си заминава в четвъртък, защо не изчакаме да видим къде ще отиде и да нанесем удара там? Защо трябва да е в „Клеопатра“?

— Защото не знаем къде отива. Може да се върне направо в Тексас. Може да е напълнил куфарчето си и да се прибира вкъщи. А и в „Клеопатра“ имаме вътрешен човек. Кой знае дали ще извадим такъв късмет, ако се премести някъде другаде.

Каси кимна. Знаеше, че Лио е обмислил всичко. Очевидно беше решил, че това е единствената възможност.

— Четох, че продавали „Клеопатра“ — каза тя, просто за да се откъсне от мислите си.

— Да. Три хиляди стаи и половината от тях винаги свободни. Голям бял слон, това е този хотел. На седем години и вече се продава. Чух, че Стив Уин проявил интерес, но после се отказал. Явно нещо там трябва да е адски кофти. Знаеш, че щом той се докосне до нещо, го превръща в злато.

— Възможно е всичко да е заради лошата слава. Нали разбираш, заради Макс.

Лио поклати глава.

— Стара работа. Проблемът е, че са го построили през куп за грош. Сега всичко се разпада и никой не иска да го посещава. Има прекалено много други хотели на същата цена — „Беладжо“, „Вънишън“, „Мандалей“.

Говореше за места, които дори не бяха съществували при последното посещение на Каси в Лас Вегас. Тя изяде първата си филийка и след като отпи глътка студена кола от бутилката, незабавно захапа следващата. После продължи да излага плана, като говореше с пълна уста:

— Ако нещата не са се променили, в „Клеопатра“ използват магнитни карти. Това означава, че трябва да отида там утре рано, за да се заема с камериерката. Влизам в стаята, приготвям всичко и през нощта се връщам през вентилационната шахта — точно като миналия път.

Преглътна хапката си и я усети как тупва в стомаха й.

— Обаче може да са променили вентилационната система, нали?

Лио я гледаше над очилата си и се усмихваше.

— Какво има?

— Не ме слушаш — отвърна той. — Казах ти, че наблюдателят е вътрешен човек. Забрави за шахтата. И за камериерката. Този път няма нужда от социално инженерство. На ВИП-рецепцията те очаква пълен пакет.

Лио се консултира с бележките си.

— Под името Турчело. Ще имаш всичко, каквото ти…

— Защо Турчело?

— Това си ти. На кой му пука защо? Просто ми дадоха това име. В пакета ще има всичко, каквото ти трябва. Ще влезеш през вратата, защото ще имаш магнитна карта. Ще разполагаш и със съседна стая, за да можеш да наблюдаваш оттам. Ще получиш и пейджър. Включваш го и в момента, в който обектът започне да си събира парите, ще ти сигнализират.

— Магнитната карта не е достатъчна. Ще трябва да се справя и с резето. Мина толкова много време, че не си спомням какъв модел е. Получил ли си…

— Чакай малко. Успокой се. Казах ти, всичко ми е известно. Това не е аматьорска работа.

Той погледна записките си.

— Резето е „Смитсън Къмършъл“. Същото като миналия път. Има ли някакъв проблем?

— Ще разбера едва когато стигна там. Както сам каза, построили са хотела през куп за грош. Не са монтирали всички части от резетата. Това им е спестило адски много пари. Въпросът е дали след онази нощ с Макс не са ги сменили?

— И какво, ако е така?

— Нещата се усложняват. Това означава, че ще трябва да демонтирам резето и да сваля половината чаркове.

— В стаята ли?

— Не. Ще се наложи да изляза и после пак да се върна. Ще взема резачка и ще я оставя в багажника. Но ще имам нужда от друго място, където да свърша работата. Междувременно обектът може да се качи в стаята си и край на историята.

— Защо не използваш другата стая?

Преди Каси да успее да отговори, че е прав, Лио отхвърли вероятността да са подменили резетата.

— Казах ти, не се тревожи за това. Хотелът губи пари още от момента, в който са го открили. Не биха сменили три хиляди резета само защото някакъв тип — който и без това повече няма да се появи — е отворил едно от тях. Остави това.

— Лесно ти е да говориш така. Ти ще си останеш тук. Лио не отговори на забележката, а извади от папката пачката с парите и я постави до чинията на Каси.

— Нашите партньори са сериозни хора. Знаят, че екипировката струва пари. Тук са десет бона. Използвай ги за камера и каквото друго ти трябва.

— Вече дадох близо деветстотин за основните неща.

— Чакай да те питам нещо. Наясно ли си с модерните камери? Ясно ли ти е какво ти трябва?

— Ще ида при моя човек в „Хутън“. Ако още е там. Мина много време.