Валентин Пикул - Крайцерите (Роман из живота на един млад мичман)

— Не сме се виждали скоро, Сергей Николаич. Вече не съжалявате ли, че заменихте „Богатир“ с „Рюрик“?

— А, не, Александър Фьодорович, засега всичко е наред…

— Поздравявам ви. Къде ви е пътната вахта?

— На мостика.

— А бойната?

— При втори оръдеен каземат на десния борд… Стеман акуратно дояде хрускащата пирожка.

— Порт Артур е обречен — неочаквано изрече той:

почти шепнешком. Съдейки по всичко, на нашите крайцери скоро им предстои среща с ескадрата на Вилхелм Карлович Витгефт.

— Къде?

— Опасявам се, че отново край Цушима… трудно място! Два тесни пролива, отляво е Корея, отдясно — Япония, а до Владивосток има още много, много път. Изглежда, в щаба на Скридлов вече планират и рандевуто, и характера му. За нашите крайцери може да сме спокойни, но, виж, Витгефт… той ще издържи ли боя?

На „Рюрик“ за всички беше изненада, когато вечерта капитан втори ранг Хлодовски показа билета си за влака до Петербург.

— Но аз имам още един поход… последния! — каза той. — Ще отида в морето с този билет в джоба. След мене главоболната длъжност на старши офицер ще заемете очевидно вие, Николай Исхакович — обърна се към миньора Зенилов, — или вие, Константин Петрович — кимна към лейтенант Иванов XIII.

Хлодовски сякаш предвиждаше съдбата си!

По кабелите, безжалостно изпокъсани край Инкоу, вече звънеше трагична нота, а напускането на Порт Артур от ескадрата ставаше неизбежно… Скридлов разви бурна дейност.

— Няма време, няма време! — суетеше се той. — Ако пък не може да се форсира ремонтът на крайцерите, значи ще трябва да се съкращава. Разглобените механизми бързо да се сглобят. Какво е положението на „Русия“? Клинкетът на паропровода? Добре де, някак ще се размине… Главното е да стане бързо! Бригадата трябва да е в състояние всеки момент да отиде до точката за среща с ескадрата на Витгефт.

— А къде е тя, тази точка? — питаха капитаните първи ранг.

— Засега… и аз не зная — отговаряше Скридлов.

Той телеграфира на наместника, че крайцерите от Владивосток са готови да отвлекат върху себе си вниманието на ескадрата на адмирал Камимура. „За да има успех — съобщаваше Скридлов, — КРАЙНО ВАЖНО е за мен да зная времето на тръгване на адмирал Витгефт“ (тъй като съгласуването на действията е необходимо като въздуха). Алексеев отговори, че ще го извести за тръгването на Витгефт веднага щом сам бъде известен за това.

— Той ще ме уведоми, когато самият научи — мърмореше Скридлов. — А ако въобще не го известят? Това нали също е възможно…

Всичко в живота може да се обясни и само поведението на Скридлов си остава необяснимо. Историята вече изостави придирчивите си упреци към него за това, че не рискува да се промъкне в Порт Артур. Но защо адмиралът и сега оставаше на брега? Всички се надяваха, че поне сега, когато се решаваше съдбата на портартурската ескадра, той по право ще застане на мостика на „Русия“, за да може след съединяването с ескадрата на Витгефт да оглави целия флот…

Но това не стана. Николай Иларионович сметна за по-добре да прекара времето в своя кабинет на „Светланска“. Той пощади и Безобразов, като му каза:

— Крайцерите ще поведе Карл Петрович Йесен… Като изсъхнал лист от дърво падна още една страница от календарите и се откри нова — 28 юли 1904 година.

— Ще чакаме сигнал от наместника — каза Скридлов и скръсти ръце върху корема си като стара бабичка на пейката пред къщи, която е свършила вече всичко в живота. Сега й остава последното — да не пропусне гласа на тръбата, която я зове към по-хубавия свят.

Витгефт беше ранен и в такъв случай никой нямаше да упрекне стареца, ако беше останал на брега. Но Вилхелм Карлович се оказа по-изпълнителен от Скридлов — от пет часа сутринта на 28 юли той безропотно застана на адмиралския мостик на флагманския броненосец „Цесаревич“. Оттам, от страшната височина, той виждаше всичко, а всички хора виждаха отдалеч своя адмирал…

В свитата на Витгефт сега бяха контраадмирал Матусевич — началник на неговия щаб, любимецът на покойния Макаров — лейтенант Коля Азариев (щурман), флагофицерите с мичмански чинове Еллис и Кувшинников, лейтенант Ненюков (артилерист), а сред тях изпъкваше храбрият син на сръбския народ, красавецът Драгичевич-Никшич — също лейтенант (и също щурман).

Младшият флагман на ескадрата княз Ухтомски баше издигнал флага си на броненосеца „Пересвет“ и ако Витгефт загинеше, той беше длъжен да го смени, продължавайки битката… Крайцерът „Новик“ оглави колоната на ескадрата, след него плавно потегли „Цесаревич“, в килватера на флагмана се подреждаха другите броненосци, крайцери и миноносци. Всичко беше тържествено, не липсваше величественост. Над мачтите на „Цесаревич“ вятърът развяваше и сгъваше почти празничния сигнал: „ИЗВЕСТЯВА СЕ НА ФЛОТА, ЧЕ ГОСПОДАРЯТ ИМПЕРАТОР НИ ЗАПОВЯДА ДА ЗАМИНЕМ ЗА ВЛАДИВОСТОК…“