— През юни вече се опитахме, но се върнахме зад-нишком като раци. Нищо няма да стане! Трябва да дочакаме пристигането на балтийците на Зиновий Рожественски и тогава смело може да се излиза от тази бърлога… Или тук са малко мехурите, направени от нас във водата?
— Тогава по-добре мехур! — отговаряха на неверниците. — Някой ще бълбукне, без това не може, такъв е моряшкият живот… Или е по-добре да се изпънеш като кютук в тази гробница и да лежиш с ръце по шевовете?
Адмирал Витгефт предварително се сбогува със сина си, който служеше с чин мичман в десантната рота на квантунския екипаж, беше вече раняван неведнъж и три пъти награждаван за храброст.
— Сбогом, Володя. Може и да не се видим. Какъвто и да е краят ми, пиши на мама, че смъртта ми е била лека…
Колкото по-високо положение заема пълководецът, толкова по-отдалечен е той от опасността. Във флота е обратно — колкото по-високо положение заема адмиралът, толкова по-нагоре е издигнат той над мостика на флагмана, открит за противника повече, отколкото подчинените му, скрити зад бронята. Генералите не трябва да ходят в атака, затова пък адмиралите сами водят корабите, длъжни да увличат екипажите с личния си пример, с лично безстрашие. Затова и войниците казват „Нас ни изпратиха“, а матросите — „Нас ни поведоха“!
Значи от личното поведение на Витгефт зависеше съдбата на цялата ескадра. Хейхатиро Того остана с корабите край Елиот, като се разпореди адмирал Ka-мимура да не пропусне край Цушима владивостокските крайцери.
— В никакъв случай! — настояваше той. Камимура не искаше да разстила отново червената рогозка.
Решено е! Най-сетне в Петербург както следва оцениха капитан втори ранг Хлодовски. Скридлов го поздрави:
— Отзовават ви от крайцерите и ви изпращат в Главния морски щаб, и аз от душа се радвам заедно с вас, Николай Николаевич. Вас ви очаква любимата работа за благото на руския флот, за каквато вие отдавна сте мечтали. Можете веднага да си поръчвате билет за Петербург.
Хлодовски изглеждаше респектиращо, с папионка като артист, пухкавите бакенбарди красиво обрамчваха симпатичното му лице. Той потисна вълнението си:
— Билет, разбира се, ще си купя… да кажем, за пети август, за да не се лишавам от щастието да направя с „Рюрик“ още едно бойно излизане. Повярвайте ми, не мога да оставя своя крайцер, когато събитията при Порт Артур назряват подобно на цирей.
— Циреят скоро ще се спука — мрачно отговори Скридлов. — А на ваше място не бих изпадал в крайност с тази лирика.
— За мене това не е лирика, а въпрос на чест… След излизането в океана крайцерите бяха страшни за гледане. Те се върнаха с рижави, обгорели комини, сякаш са били на пожар. Бордовете им бяха побелели от следите на засъхнала сол. Нагар от котлите и сажди покриваха палубите. Поразтърсило ги беше достатъчно и сега крайцерите се нуждаеха от ремонт. На „Рюрик“ протекоха хладилниците. „Гръмобой“ показа дефекти в рулевото управление, а на „Русия“ се строши клинкетът (плъзгачът) в паропроводите, поради което от тридесет и двата котела на флагмана можеха да откажат едновременно четири. Предстоеше много работа. Най-сетне, просто да се наспят, просто да се поразходят, нали и това е нужно…
Панафидин отново прекара лък по виолончелото!
— Не зная какво е станало с ръцете ми — оплакваше се той. — Лъкът не върви по грифа, а пръстите ми сякаш са дървени…
Вечерта той посети бала в Морското събрание, но се стесняваше да танцува и даже се зарадва, когато бароните от „Рюрик“ Курт Щакелберг и Кесар Шилинг го подмамиха да отиде в ресторанта: Курландците бяха доста големи чудаци, но пък чудесни момчета. Щакелберг си даваше вид, че е добър познавач на вината:
— Препоръчвам ви бордо, невиждало слънцето на Гарона, или ето този мискет-лунел, бутилиран в Тамбов.
— Моят избор е много по-добър — настояваше гигантът Шилинг, подстриган късо, със стърчаща коса като на уличен стражар. — Опитай мадейра от град Кашнин, известен със светите си праведници… Междувременно, Серьожа, прояви се пред нас! Кажи нещо на японски.
— Домо аригато — каза Панафидин.
Никита Пустосвят беше настроен бъбриво:
— Дама и ригато? Преведи го на нашенски език.
— Готово: „Домо аригато!“ е „Благодаря ви!“… Бароните отидоха да танцуват. Нахлуващата бална музика тревожеше въображението и неочаквано Панафидин си спомни онази прекрасна жена, която неотдавна скромно пиеше ледена лимонада в кафенето на Адмиралската градина. В това време при мичмана седна отслабналият капитан първи ранг Стеман, който дъвчеше пирожка.
Читать дальше