Валентин Пикул - Крайцерите (Роман из живота на един млад мичман)

Тогава всички започнаха единодушно да хулят Русия, а Сепинг Райт, понапил се с „Банзай“, се хвалеше, че добре е опознал русите:

— Те най-добре се разкриват в литературата си. Руските писатели са отразили точно несъвършенството на своята необразована нация. Така например, докато всички народи по света си лягат да спят, героите на руските романи постоянно не си доспиват, като желаят само „да полегнат за малко“. Във всички цивилизовани държави хората нормално закусват, обядват и вечерят. А пък героят на руската литература е постоянно гладен и се стреми само „набързо да похапне“… При тях всичко е нестабилно, всичко е набързо и всичко е небрежно. Затова пък по отношение на пиенето, бъбренето, музиката и четенето на вестници руснаците са ненадминати майстори!

Хейхатиро Того не отговори даже с някакво подобие на усмивка:

— Без да засягам ни най-малко характера на целия руски народ, мога да имам мнение само за офицерите от руския флот, с които преди войната съм се срещал неведнъж. Те се отличават с бодрост, веселост, умни и грамотни са, добре се владеят и съвсем не приличат на онези безобразни хора, за които сте чели в романите…

След този отпор, даден на Сепинг Райт, адмиралът повече не погледна към никого. Попитаха го:

— Как успяхте да станете знаменит?

— От младини се придържах към древната японска поговорка „По-добре е да бъдеш човка на пиле, отколкото опашка на тигър“.

— Към кои от руските адмирали изпитвате уважение?

— Ние винаги малко се страхувахме от адмирал Макаров.

— А кой според вас е най-добрият пълководец на Русия?

— Куропаткин — изведнъж весело се разсмя Того…

Янките бързо се насвяткаха с „Банзай“. Като ръкомахаха и си изпускаха моливите и бележниците, те се възхищаваха от всичко видяно, казваха, че сега трябва само да се пише и пише… Читателите ще пощуреят от възторг! Кенън рече:

— Господин адмирал, ние, американците, здравата натупахме Испания, когато воювахме с нея за Куба и Филипините. Там, в Мадрид, и до ден-днешен всички испански адмирали си слагат компреси на синините. Но ако ни се беше наложило да се сражаваме срещу вас, всички щяхме да бъдем разбити най-позорно!

Того стана, давайки да се разбере, че визитата е завършила. Цялата пишеща пасмина се оттегли. Бяха извикани ординарците:

— Разтребете всичко и проветрете както трябва салона, за да не мирише тук на глупави европейци и на смахнати американци…

Того се изкачи на шкафута на „Миказа“, за да изпуши една цигара. Миноносецът се откъсваше от флагмана, отвеждайки гостите, които пиянски се ловяха за раздърпаните купчини мръсни мантелети. Денят угасваше, стъмваше се. Пушейки, адмиралът от време на време гледаше по посока на близкия Порт Артур, над който припламваха ярки снопове искри, ясните траектории на фугасните снаряди разчертаваха небето като с тушовка…

Того чакаше. Той изчакваше кога армията на генерал Ноги ще накара адмирал Витгефт да изведе отново портартурската ескадра в морето — срещу него, адмирал Того… Той ще дочака това!…

Из дневника на неизвестен участник в отбраната на Порт Артур: „Банзай! Ура! Звън на оръжие… стенания… От покатерилите се нагоре (японци) за минута няма нито един жив… Бием се върху трупове, всичко е в кръв… А японците в редици, с викове «Банзай!», се навират в нашите щикове, с вопли летят от стръмнината надолу. Ето, виждам, под отвесната скала около половин рота от тях е залегнала на издатината и стреля безразборно нагоре. С куршум не можеш да ги улучиш, а с щик няма да ги достигнеш.

— Давайте, момчета, с камъни! — викам аз.

Избихме и тези. Малцина отстъпиха, а повечето така и останаха на място, увиснаха мъртви върху острите скали.“

Порт Артур се държеше твърдо. Японците не признаваха Червения кръст и убиваха санитарите и по тази причина имаше планини от повалени врагове около нашите укрепления. Понякога тези купчини от хора шаваха, а самурайте отговаряха на стенанията на своите ранени с усилен огън. За да се спасят от вонята на трупове, нашите войници си пъхаха в ноздрите топки от кълчища, напоени с терпентин. Руските загуби — и това е факт! — бяха много по-малки от японските, но положението ставаше вече критично, почти отчайващо.

Наместникът Алексеев умоляваше Куропаткин поне да отклони част от японските сили, за да поолекне на защитниците на Порт Артур и Куропаткин откликна с желание. Според неговото разбиране, да отклони японците — означаваше да отстъпи още по-навътре в Манджурия, което и направи, като остави на 18 юни Инкоу на японците.